— Гадна бракма – каза дрезгав глас. – Би трябвало резервната гума на тези дребни въшки да те откара поне до най-близката бензиностанция. Когато асфалтът поддаде под крика, проклетото шаси се стовари върху резервната гума и я направи на нищо.
— Добре ли сте? – попита Елинор. Наистина беше жена, ниска, с кръгло лице, къдравата й коса беше залепена за челото и ушите, а тънката рокля – каквато майка й би нарекла домашна рокля – беше съвсем подгизнала и приличаше на нарисувана по едрите бедра, издутия корем и малките гърди.
Жената отметна косата от очите си и ги присви към Елинор в дъжда.
— Под наем е и ще я оставя тука. Вие към западния бряг ли отивате?
— Да. Да ви откарам ли? – попита Елинор. Преди да е изрекла въпроса, жената вече отваряше задната врата на колата си и извади два стари куфара. Хвърли ги в каросерията на джипа, без да се притеснява от локвата вода.
После се настани на седалката, вдигна чантите на Елинор, и каза:
— Може ли да ги оставя отзад върху моите неща?
— Може.
— Ще се намокрят. Но ще се намокрят и ако ги оставя тук долу.
Елинор кимна.
— Сложете ги отзад. – Тя не беше Хенри Хигинс, но се гордееше със способността си да различава диалекти. Тази жена не беше от Хавай. Беше от Средния запад; Елинор предположи Илинойс, макар че можеше да е и от някои части на Индиана или Охайо.
Включи на скорост и потегли отново по хълма. Грубият път продължи да се вие сред ниските дървета. Отразените пламъци от Мауна Лоа придаваха на всичко някакво зловещо сияние.
— Колата просто излезе от пътя, а? – попита тя, като усети как собственият й диалект от Средния запад се включи. Беше й навик да го прави, когато не беше в кампуса, защото родният й акцент бе поизчезнал през годините в Колумбийския и „Харвард“ преди да се върне в „Обърлин“.
Жената избърса лице с дебелите си ръце, които бяха омазани с машинно масло от усилията й да оправи колата. Елинор забеляза колко спокойно го направи – почти като мъж.
— Не излезе просто от пътя – каза тя. – Някакви бетеери изскочиха от храстите и едва не ме удариха. Завъртях волана и едната гума влезе в канавката, а друга се спука, но поне не станах косвена жертва в Пустинна буря. Проклетите военни дори не погледнаха какво са сътворили.
— Какви са тези бетеери? – попита Елинор и отново избърса със салфетките предното стъкло. Дъждът като че ли отслабваше.
— Бронетранспортьори – каза жената. – Те са от военния лагер в Пахокулоа, през който минава пътят. Момчетата си играят игрите.
Елинор кимна.
— А вие свързана ли сте с армията?
— Аз? – Жената се засмя без никакво смущение, докато бършеше лицето си. Смехът й бе дълбок и гърлен – леля Бийни би го нарекла „уиски смях“.
— По дяволите, не – каза тя, все още развеселена. – Нямам нищо общо с армията, освен че две от шестте ми момчета бяха войници.
— О – каза Елинор, малко разочарована от погрешната си преценка. Струваше й се логично тази така делова жена да е свързана някак с армията. – Но знаете какво са бетеери – добави и си даде сметка колко глупаво звучи.
Жената пак се засмя.
— Ами то всеки знае, нали? Вие не гледахте ли Си Ен Ен по време на Войната в залива?
— Всъщност не – отвърна Елинор. Гласът й вибрираше, докато се тресяха по разровения асфалт. Пътят ставаше стръмен.
Жената я погледна в сумрака и като че ли сви рамене.
— Е, моето момче Гари беше там, сигурно затова гледах по-внимателно. И трябва да призная, че след като преживях Виетнам и онази история със заложниците в Иран, не е никак зле да гледаш как ние сритваме задниците на някого вместо те нашите. – И сякаш спомнила си нещо, тя подаде рязко ръка.
Стресната, Елинор се здрависа с нея и усети мазолите по дланта й.
— Казвам се Корди Стъмпф… С-Т-Ъ-М-П-Ф… и съм ви много задължена, че спряхте и ме качихте. Можех да си остана там доста дълго, като гледам какво е движението по тоя път. Освен проклетите бетеери, разбира се, но не мисля, че бих искала да отида там, накъдето са се запътили.
— Елинор Пери – каза Елинор, отдръпна ръка и пак се зае да овладява джипа след един труден завой. – Казахте, че сте тръгнали към западния бряг. Коя част?
— Онази с готините курорти – каза Корди Стъмпф. Търкаше голите си ръце, сякаш й беше студено. Елинор осъзна, че наистина е студено на такава височина, в мрака и дъжда.
— Кой по-точно? – попита тя, докато включваше парното. – Аз отивам на юг към „Мауна Пеле“.
— Аха – рече Корди.
Елинор я погледна неволно. Трудно й беше да повярва, че тази жена с евтината рокля и очуканите стари куфари е тръгнала към един от най-скъпите курорти в Хавай. И кой го казва – помисли си тя. – Аз използвах спестяванията си от пет години за тази седмица на глупаво приключение.