— Да, точно натам съм тръгнала и аз – каза Корди. – Вие да не бяхте в самолета на „Юнайтед“, който кацна в Хило?
— Да. – Не беше забелязала жената в самолета, все пак него бяха натъпкани поне двеста души. Елинор се мислеше за наблюдателна, но едва ли би забелязала тази жена освен заради някак не съвсем подобаващата й обикновеност.
— Аз бях в първа класа – каза Корди, сякаш прочела мислите й. – Вие сигурно сте били отзад – добави тя без никакъв снобизъм.
Елинор кимна отново и се усмихна леко.
— Рядко летя в първа класа.
Корди се засмя с дрезгавия си смях.
— Аз никога не летя в първа класа. Това е глупаво прахосване на пари. Но билетите бяха част от наградата.
— Награда?
— Ваканция с милионерите – каза Корди и се засмя. – Списание „Пийпъл“ имаше такъв конкурс, помните ли?
— Пропуснала съм – каза Елинор. Тя четеше „Пийпъл“ точно веднъж годишно, когато ходеше на профилактичен преглед при гинеколога си.
— Е, и аз, но моето момче Хауи не го пропуска. Изпратил името ми и спечелих. Поне за Илинойс.
— За Илинойс? – попита Елинор, като си мислеше: Знаех си. Някъде от района на Чикаго е.
— Да, идеята е по един късметлия от всеки щат да спечели седмица с милионерите в курорта „Мауна Пеле“. Това е последната гениална идея на Байрон Тръмбо. Той е построил курорта според „Пийпъл“. Тъй че станах нещо като Мис Илинойс, само дето не съм била „мис“ от шейсет и пета. Е, забавното е това, което хората от конкурса не искаха да ми кажат – че само аз от петдесетимата спечелили наистина идвам тук. Останалите отказали и си взели наградата в кеш или пък щели да изчакат.
— Защо? – попита Елинор, макар че можеше да се досети.
Корди Стъмпф наклони глава.
— Не сте ли чули за шестимата, дето изчезнаха в този нов курорт? Някои казват, че имало още убити, но хората на Тръмбо прикривали случая. Пишеше го в „Инкуайърър“. Заглавието беше „Туристи умират и изчезват в курорт за милиард долара, построен върху древно хавайско гробище“.
Сега пътят беше по-прав, но пък по-стръмен. Западните склонове на Мауна Кеа и Мауна Лоа бяха само присъствия в мрака от двете страни, когато долината се отвори.
— Всъщност четох за това – каза Елинор; чувстваше се лъжкиня заради това омаловажаване. Беше изрязвала всичко, което намери за изчезванията, включително абсурдната статия от „Нашънъл Инкуайърър“. – Не се ли притеснявате да отидете там?
Корди се засмя тихо.
— Защо? Защото хотелът е построен върху индианско гробище и призраците отмъкват туристи? Боже, виждала съм този сюжет във филма „Полтъргайст“ преди години и поне в още стотина други подобни. Моите момчета постоянно ги носеха от видеотеката.
Елинор реши да смени темата.
— Имате шестима синове? На колко са години?
— Най-големият е на двайсет и девет – каза Корди. – Ще стане на трийсет през септември. Най-малкият е на деветнайсет. А вашите деца на колко са?
Обикновено Елинор настръхваше, когато хората й задаваха подобни въпроси, приемайки, че е семейна, но нещо в Корди Стъмпф я караше да не се ядосва. Вероятно заради твърде открития й маниер, както в думите, така и в движенията. Свободни, почти груби, но без никакви задни мисли.
— Нямам деца, нито съпруг – каза Елинор.
— Никога не сте имали? – попита Корди.
— Никога. Аз съм преподавател. Доста съм заета. И обичам да пътувам.
— Учител – каза Корди. Тя се извърна на седалката, за да я огледа по-добре. Дъждът вече беше спрял и чистачките стържеха на сухо по стъклото. – Аз нямах много късмет с учителите навремето, но съм сигурна, че вие преподавате в колеж. Може би история?
Елинор кимна изненадана.
— И в кой период сте специализирали? – попита Корди с искрен интерес.
Елинор беше още по-изненадана. Обикновено хората реагираха като търговеца в самолета – безизразен поглед, монотонен, безразличен глас.
— Всъщност преподавам история на културата от времето на Просвещението – каза Елинор, като повиши глас, за да се чува над рева на двигателя и свистенето на огромните гуми. – Осемнайсети век.
С изумление видя, че Корди Стъмпф кима.
— Имате предвид Волтер, Дидро, Русо…
— Точно така – каза Елинор и си спомни какво я бе учила леля Бийни преди трийсет години – Не подценявай хората. – Вие сте чели… имам предвид, познавате творбите им?
Корди се засмя по-силно от всякога.
— Аз ли? Да чета Волтер? Скъпа, имам време да прочета само малко вицове в тоалетната. – Жената обърна кръглото си лице към пътя напред. – Не, Елинор, не съм ги чела. Вторият ми съпруг… Бърт, беше… ами той искаше да бъде образован и поръча цялата „Енциклопедия Британика“ за децата. Започна да събира и другите книги към нея… „Великите книги“. Нали си чувала?