— Да.
— Ами това е като комплект от важни книги, които да четат хората, които се притесняват, че не са добре образовани. Е, та във всяка от тях имаше нещо като хронология на онова, как се казваше там… Ами на обложките. С Волтер и останалите. Кога са родени, кога са умрели. Помагах на Хауи да си напише веднъж домашното, като използваше тия обложки.
Елинор кимна. Спомни си и какво друго й беше казала леля Бийни преди трийсет години. Но и не надценявай хората.
Внезапно „Садъл Роуд“ се издигна и пред тях като че ли се разкри началото на западния бряг на Големия остров на Хавай. Вулканичното сияние блещукаше по океана на много километри на запад. На Елинор й се стори, че различава няколко светлини далече на север.
Стигнаха до разклон на пътя. Имаше знак на север: УАЙМЕА.
— Ние сме на юг – каза Корди Стъмпф.
Покрай брега беше много по-топло и небето се изчисти. Елинор осъзна колко студено е било високо на пътя с мразовитите ветрове зад тях и дъжда, който се изливаше отгоре им.
Въздухът стана по-гъст и по-приятен, след като поеха по шосе 190 до отбивката към Уайколоа и после минаха през пръснатите светлинки на първия курорт по крайбрежния път. Тук усещането за тропици се завърна, с миризмата на сол и гнило от морето, с плътния въздух, който сплъсти късата коса на Елинор, и почти недоловимия сред бученето на двигателя и хрущенето на гуми шум на прибоя.
Крайбрежният път не беше особено натоварен нощем, но дори малкото коли бяха дразнещи след пустотата на „Садъл Роуд“. Елинор бе очаквала тук да е по-населено, но освен едва зърнатите светлини на Уаймеа преди петдесет километра и пръснатите къщички на Уайколоа по посока на брега като че ли нямаше друго. Светлината на фаровете разкриваше предимно канарите на огромните вулканични полета, тук-там смекчавани от малки горички. Когато наближиха зоната на курортите, сред лавата се появиха надписи – думи и изречения, изписани с бели корали върху черните вулканични скали. Повечето послания бяха от категорията на универсалните младежки графити – ДОН И ГАДЖЕ, ПОЛА ОБИЧА МАРК, ТЕРИ БЕШЕ ТУК!, – но Елинор скоро осъзна, че няма никакви мръсни думи или обиди, сякаш усилието да намерят и подредят десетки бели коралови камъчета за всяко съобщение бе изличило обичайната злоба на градските графити. Много от посланията бяха поздравления – ТАХЕДА ПРИВЕТСТВАТ ГЛЕН И МАРСИ, АЛОХА ТАРА!, ДЕЙВИД ПРИВЕТСТВА ДОУН И ПАТИ, МАХАЛО, СЕМЕЙСТВО ЛЕЙМАН – Елинор скоро осъзна, че търси своето име, почти очакваше и за нея да е изписано поздравление с корали.
Курортите бяха невидими, представлявани по шосето само от осветени с фенери охранявани портали и алеи, които продължаваха към морето през черната лава. „Риджънси Уайколоа“, където утре щеше да спи дебелият търговец, после далечните светлини на „Роял Уайколоа“ „Астън Бей Клуб“, после шестнайсет километра празно шосе и осветеният вход на „Кона Вилидж“. Този курорт всъщност се виждаше по вулканичните полета. След него пак имаше двайсет-двайсет и пет километра тъмнина, преди да се стигне до натриеви лампи покрай шосето и по-ярки светлини към брега, които обявяваха присъствието на летището в Кеахоле.
— Приземяват се самолети – каза Корди Стъмпф.
Елинор подскочи, така беше потънала в мислите си. Почти беше забравила, че тя е в колата.
— Ами сигурно са го отворили – рече тя, като погледна към звездите. – Вероятно облакът от пепел е спрял или е минал на юг.
— Да – съгласи се Корди – или това е самолет с по-важни пътници от нас. Правилата се нарушават лесно за могъщите хора.
Елинор се смръщи заради този опростенчески цинизъм, но не каза нищо. На няколко километра на запад, отвъд летището, сияеха светлините на Каилуа Кона. Елинор зави към града, за да напълни резервоара на джипа, и откри само една отворена бензиностанция. Беше шокирана, когато установи, че не е на самообслужване. Един сънлив служител излезе да й зареди колата – и тя се шокира още повече, когато забеляза, че е почти полунощ. Беше й отнело три часа да измине сто и трийсет километра от Хило.
— Колко път има до „Мауна Пеле“? – попита тя пълния хаваец. Беше толкова изморена, че почти очакваше той да вдигне глава, да хвърли пистолета и да каже нещо от рода: „Не отивайте там“, като в някой стар филм на ужасите.
Хаваецът обаче дори не я погледна и отговори: