— Двайсет и две мили. Дължите седем и петдесет и пет.
След Кона пътят стана по-опасен, скалите се спускаха по-стръмно към морето и облаците отново затулиха звездите.
— Господи – каза изморено Корди, надвиквайки вятъра, – май не се стига лесно до това място.
— Май трябваше да останем в Хило като другите – каза Елинор, колкото да не заспи. – И да ни докарат утре. – Погледна си часовника. – Всъщност днес.
Корди поклати глава в тъмното.
— А, не. Наградата беше за седем дни и шест нощувки и първата е тази нощ. Няма да пропусна цяла нощувка от безплатната си ваканция.
Елинор се усмихна. Склоновете станаха още по-стръмни на изток, грамадата на Мауна Лоа беше смътно присъствие в нощта. През ниските облаци още се долавяше леко оранжево сияние от далечните изригвания. Ако не се броят няколко къщи и тъмни магазини южно от Кона, тук като че ли имаше само черни полета от изстинала лава и стръмни скали. Дори крайпътните съобщения от бели корали липсваха, което правеше полетата от а’а да изглеждат още по-черни и опасни.
Елинор беше погледнала километража на бензиностанцията и след около трийсет километра видя, че пътят се откъсва от крайбрежните скали и поема навътре, в протежение на два-три километра, по черен асфалт, който почти нямаше да се различава от вулканичните полета на светлината на фаровете, ако не бяха белите ивици и рефлекторите. Усещането за каменна пустош се засили.
— Не прилича на Средния запад, нали? – каза Елинор на спътничката си, защото й се прииска да чуе човешки глас. Умората и напрежението от дългото пътуване й бяха докарали главоболие.
— Не прилича на нито една част от Илинойс – съгласи се Корди Стъмпф. – Нито на Охайо. Сигурно районът около Обърлин е много красив.
— Били ли сте там?
— Господинът, за когото се ожених преди покойния господин Стъмпф, имаше малко бизнес с колежа. Когато избяга с едно момиче от Лас Вегас… Лестър, господин Стъмпф, беше твърде религиозен, за да отиде в Лас Вегас… аз поех бизнеса в Охайо и ходех в колежа в Обърлин.
— И какъв е този бизнес? – попита Елинор. Беше решила, че госпожа Стъмпф е „просто“ домакиня.
— Боклук – каза Корди. – Ей, там има нещо.
„Нещото“ се оказа портал с каменна стена и будка за пазачите под формата на колиба със сламен покрив, озарена от поне пет-шест газени фенера. Големи медни букви на каменната стена – с шрифт на нещо средно между „Джурасик Парк“ и „Семейство Флинтстоун“ – оповестяваха: „МАУНА ПЕЛЕ“.
Елинор усети как издиша дъха, който не знаеше, че е стаявала.
— Намерихме го – каза Корди, изправи гръб и прибра провисналата си коса зад големите уши.
Един сънлив мъж с униформа на пазач излезе от осветената колиба, когато спряха. Дебела верига свързваше колибата със стената.
— Алоха – каза той, изглеждаше изненадан да ги види. – Какво обичате?
— Имаме резервации в „Мауна Пеле“ – каза Елинор и си погледна часовника. Дванайсет и половина.
Пазачът кимна и погледна клипборда си.
— Имената ви, ако обичате.
Елинор каза имената и на двете и за миг се почувства особено, сякаш с тази странна жена с кръгло лице, евтина рокля и червени пръсти, госпожа Корди Стъмпф, са стари приятелки и пътуваха заедно. Отдаде усещането на някаква комбинация от дежавю и изтощение. Елинор обичаше да пътува, но никога не спеше добре в нощта преди пътуването.
— Да, добре дошли в „Мауна Пеле“ – каза охранителят. – Мислехме, че гостите, които трябваше да пристигнат тази вечер, са останали в Хило. – Откачи веригата и я пусна на пътя. – По тази алея около три километра. Малко е неравна заради камионите, дето минаваха за строежа, но става по-добре, когато приближите Голямото хале. Не свивайте по черните пътища през лавата… ще стигнете само до някоя барака на строителите. Може да оставите джипа на порткашето с ключовете вътре, служителите ще го паркират. Разбрахте ли?
Корди се наведе от прозореца.
— Какво е това Голямо хале?
Мъжът се усмихна, чертите му потрепваха на светлината на фенерите.
— Хале означава къща. „Мауна Пеле“ има повече от двеста малки халета – като колиби със сламен покрив, но много по-удобни – и Голямото хале всъщност е седеметажна сграда, където се намират конферентният център, ресторантите и магазините. Има около триста стаи за гости.
— Благодаря – каза Елинор. – Махало.
Мъжът кимна и ги изпрати с поглед. Тя го видя в огледалото как закачва отново веригата.
— Какво е порткаше? – попита Корди.
Още от тригодишна Елинор бе развила огромен страх да не зададе някакъв глупав въпрос. Затова от съвсем ранна възраст започна да търси разни неща в книгите, за да не изглежда невежа. Изпита респект към способността на Корди да пита за нещата, които не разбира.