— Това е покрит участък от портала – каза Елинор. – Обикновено се простира над алеята. Полезно е тук, в тропиците.
Корди кимна.
— Като навес за коли, ама можеш да се движиш под него.
Алеята беше в по-лошо състояние от „Садъл Роуд“. Джипът вибрираше по покрития с дупки асфалт и Елинор се концентрира върху шофирането, за да не се отклони към вулканичните полета от двете страни. Бяха видели изкопни машини покрай главния път и на два пъти минаха покрай стоманени фургони с огради и охранителни лампи.
— Доста примитивен път към един от най-скъпите курорти в света – отбеляза тя.
— Колко струва една стая, или хале… на нощ? – попита Корди.
— Ами… мисля, че моята е към петстотин на нощ. Но включва и закуска.
Корди издаде задавен звук.
— Е, да, за тези цени можеха поне да си закърпят пътя.
След още километър според километража пътят се разшири и стана по-гладък. Внезапно се раздели на две платна, покрай него растеше жив плет от лилава бугенвилия, а в средата имаше грижливо поддържано изобилие от тропически цветя и папрати. През десетина метра имаше газени фенери, които озаряваха оазис от палми. Елинор осъзна, че алеята минава през потънало в мрак сложно голф игрище. Невидими пръскачки оросяваха джипа и въздухът миришеше на влажна трева и богата почва. След един завой се появиха и електрически светлини.
Една едра жена с муумуу излезе от порткашето, за да ги посрещне с венци леи и да ги отведе във фоайето. Голямото хале приличаше отчасти на хотел и отчасти на гигантска колиба с изкуствен сламен покрив. Имаше и лични ланаи пред всяка стая, а водопади от цветя висяха от всеки балкон, сякаш се опитваха да пресъздадат Висящите градини на Вавилон.
Елинор се почувства странно, когато слезе от джипа. Гърбът я болеше. Главата й пулсираше. Миризмата на цъфнали леи прониза мъглата на умората като далечен вик. Дамата, която ги посрещна, се представи като Калани и Елинор тръгна след нея и Корди, след хавайската рокля на цветя и мократа рокля на Корди, по покритите с плочи стъпала към красиво фоайе. До входа имаше две позлатени статуи на Буда, а после следваше атриум, в който птички спяха в клетки на десет метра височина. Минаха по тераса с изглед към върховете на палмите, чиито шумолящи листа улавяха светлината на фенерите, после изпълниха и формалностите по регистрацията – Корди не трябваше да дава кредитната си карта, само получи поздравленията на Калани, много били развълнувани да посрещнат една от победителките. Развълнуваните служители бяха Калани и един тъмнокож дребосък, който се появи до нея зад плота на рецепцията. Елинор забеляза, че той е с хавайска риза и бели панталони и се усмихва широко като хавайката.
После тя пожела лека нощ на Корди, която бе придружена до асансьора – явно победителите в конкурса отсядаха в Голямото хале, – а дребният мъж изведе Елинор на терасата. Тя замаяно осъзна, че Голямото хале е построено на склон: първият етаж, където беше входът, бе на поне десет метра над земята от страната към океана. Пиколото я поведе по стълбище към една електрическа количка, в която вече бяха натоварени чантите й.
— Вие сте в Таитянско хале номер двайсет и девет – каза той и Елинор си погледна ключа, но хаваецът всъщност не задаваше въпрос. – Тези къщи са много хубави. Много хубави. Далече от шума на Голямото хале.
Елинор погледна назад към сградата, докато количката жужеше по тясната асфалтова алея между палмите. Главният хотел беше тъмен; само в няколко стаи като че ли светеше зад завесите. Факлите пърхаха на вятъра. Не можеше да си представи, че в Голямото хале има много хора или че би могло да е особено шумно.
Минаха покрай лагуни, криволичеха по склона през градина, която направо я замайваше с ароматите си, после по мост над тясна лагуна, покрай водопад, по още един мост, около малък плувен басейн и видяха брега с белите гребени на вълните, които се разбиваха сякаш фосфоресциращи, и поеха към по-гъста палмова горичка. Елинор осъзна, че сред дърветата има малки къщички, които се издигаха на около три метра от земята, потънали в тропическата растителност, но тук факлите по алеята не бяха запалени.
Тя беше странно уверена, че почти всички тези скъпи халета са празни тази нощ, че „Мауна Пеле“ е почти празен – и голямата сграда, и малките къщи, – всичките няколко хиляди акра са пусти, ако не броим персонала и нощните работници в далечното островче от светлина, където бяха главното фоайе, атриумът и терасата. Количката мина покрай поредното опасано от камъни езерце, сви вляво по тясна пътечка и спря пред къщичка със сламен покрив, до която се стигаше по каменни стъпала.