Все още нащрек за хлебарки, които като че ли бяха разбухали хубаво възглавницата ми, явно гласейки се да подремнат на нея, аз пак се качих на горната палуба и се настаних на един матрак близо до щурца. Оказа се, че господин Клемънс също е планирал да прекара голяма част от пътуването „навън, където може да се диша“, затова се оказахме отново в компанията си и започнахме разговор. Няколко часа, докато изтощението не ни повали на койките на палубата, с господин Клемънс говорихме заразни незначителни и още по-незначителни неща. Мисля, че този кореспондент се изненада да срещне дама, която обича разговорите и разказва не по-малко забавни анекдоти от него. Неговата момчешка напереност така и не го напусна, както и ужасният навик да пали евтината си пура само с едно „ако позволите“, но тъй като съм обиколила Скалистите планини и Дивия запад чак до Сан Франсиско, аз съм почти свикнала с липсата на маниери. Признавам, че бъбривият кореспондент успя да разсее съзнанието ми и стомаха ми от клатушкането на „Бумеранг“ и възможността да бъда нападната от хлебарки.
Когато споменах отвращението си при вида на тези създания, господин Клемънс се съгласи, че наистина са „донякъде“ причината да излезе на горната палуба.
— Моите бяха големи като прасковени листа – каза той, – с дълги потрепващи антенки и много яростни зли очи. Сякаш скърцаха със зъби и изглеждаха недоволни от нещо.
Аз описах вредителя с размерите на рак, който си беше присвоил възглавницата ми.
— Опитах се да го прогоня с чадърчето си, но хлебарката си го присвои и го използва като палатка.
— Най-добре да не влизаме в повече битки – предложи господин Клемънс. – Знам от достоверен източник, че тези огромни насекоми имат навика да гризат ноктите на краката на спящите моряци чак до живеца. Именно тази мисъл ме накара да изляза тук и да спя под дъжда.
Разговорът продължи в същата незначителна посока през по-голямата част от вечерта.
Към пет сутринта корабът акостира в Лахаина, най-голямото село на зеления остров Мауи, и господин Клемънс изглеждаше нетърпелив да слезе на брега. За негово нещастие, както и на разказвачката – колкото и да исках да си почина малко от бъбривото му присъствие, – капитанът не свали нищо на брега освен няколко лодки с поща и провизии, като получи други в замяна, и господин Клемънс трябваше да остане до перилата, да вдишва аромата на сандалово дърво на този южен остров и да ми разказва истории за предишното си посещение на тези зелени хълмове по време на тримесечното си пребиваване на островите.
Потеглихме от Мауи рано следобед и каналът между този остров и по-голямата му сестра на юг се оказа по-бурен от всичко досега. Всъщност преходът е само шест часа, но вероятно се стори по-дълъг на повечето пътници, някои от които се молеха да се споминат, за да се отърват от морската болест, преди да стигнем до водите на Хавай. Господин Клемънс като че ли бе все така незасегнат от силното люшкане и клатушкане на кораба, но пък сякаш беше малко смутен от люшкането и клатушкането на засегнатите от морската болест пътници – и когато коментирах устойчивостта му на тези вълнения, той ми сподели, че бил „служил“ като капитан на речно корабче по време на войната.
Попитах го защо е решил да стане журналист. Господин Клемънс се облегна на перилата, запали поредната от отвратителните си пури и каза с лек блясък в очите:
— Не исках да го правя, госпожице Стюарт. Да влизам в журналистиката. Опитах се да си намеря честна работа, нека Бог ме направи методист, ако не казвам истината. Опитах се и се провалих, затова се поддадох на изкушението да печеля, без да трябва да работя.
Без да се поддавам на детинските му приказки, аз казах:
— Но липсва ли ви работата на кораб, господин Клемънс?
Вместо да изрече поредното не особено успешно остроумие, червенокосият кореспондент погледна към океана, сякаш виждаше нещо необичайно в сцената пред нас. За първи път беше така сериозен:
— Обичах тази работа, както вероятно никога няма да обичам друга или дори човек – каза той и акцентът му вече не беше толкова силен. – Годините ми по реката бяха по-свободни, отколкото би могъл човек да се надява. Не се съобразявах с нищо, не приемах заповеди от никого и бях толкова свободен, колкото бих могъл да мечтая.
Малко изненадана от сериозния му отговор, аз попитах: