— А онази ваша река беше ли така красива като този не особено тих океан?
Господин Клемънс вдиша от отровния дим.
— Първите ми дни по реката бяха така прекрасни и интересни, сякаш обикаляш Лувъра, госпожице Стюарт. Навсякъде откривах неочаквана красота. Това ме свари малко неподготвен, както казва каубоят, когато намира змия в ботуша си. Но постепенно развих уменията си в управлението на корабчето и тогава красотата избледня.
— Защото е била вече позната? – предположих.
— Не – каза господин Клемънс и хвърли остатъка от пурата в морето, – защото овладях езика на реката.
Погледнах го неразбиращо и завъртях чадърчето си.
Той пак се усмихна момчешки.
— Реката беше като книга, госпожице Стюарт. Лицето на водата – която се спуска по течението – приличаше на древен, току-що открит свитък, изписан на вече мъртъв език. Когато научих този език – езикът на опасните плаващи дънери и скритите подводни скали и гористите брегове, които вече помнех не с красотата им, а с тяхното предупреждение да търся безопасен канал, – когато тази великолепна книга ми разкри тайните си, тогава и красотата на реката, с тихите и нежни изгреви и залези, помръкна, защото вече не бе обгърната от тайнственост.
Признавам, че внезапното му преобразяване от драскач самохвалко в тъжен поет ме стъписа за миг. Вероятно господин Клемънс забеляза това или се смути от думите си, защото бръкна за друга пура и я размаха като вълшебна пръчица.
— Е, така или иначе, госпожице Стюарт, речното корабче може да те убие – котелът може да се спука, корпусът може да се разцепи на някой от онези красиви подводни камъни, – но то не може да причини такива страдания на човека, каквито океанът причинява на нещастните ни спътници.
Тогава се разделих с господин Клемънс и започнах оживен разговор с Томас Лайман, господин Уенд и преподобния Хеймарк за предимствата и недостатъците на мисионерството и ефекта му върху тези острови. Господин Уенд и господин Лайман споделяха понастоящем модното схващане, че мисионерството се отразява ужасно на икономиката, здравето и автономията на островите, докато шмъркащият енфие свещеник поддържаше по-традиционната теза, че местните са били езичници, принасящи бебета в жертва на боговете си, преди баща му и съратниците му да донесат Добрата вест и цивилизацията тук преди едно поколение. Признавам, че докато разговорът следваше неизбежната си траектория, аз започнах да се питам с каква ли глупост би могъл да допринесе господин Клемънс по темата. Но той вече беше легнал на дюшека под сенника и спеше през тази най-гореща част от тропическия ден.
Късно следобед видяхме бреговете на Хавай, но облаците закриваха всичко освен върховете на двата огромни вулкана, които сякаш сияеха в бяло от сняг. Само от мисълта за сняг на тези ширини главата ми се замая и аз реших да наруша думата, която дадох на приятелите си мисионери в Хонолулу, които ме накараха да се закълна, че няма да се опитвам да стигна до върха на Мауна Лоа или неговата сестра.
Беше вече тъмно, когато стигнахме в Кауаихае на северозападния бряг на Хавай. Отново свалихме и натоварихме поща и стоки и потеглихме през канала, който отделя Мауи от североизточния край на Хавай. Тук, макар че небесата бяха безоблачни и не бях виждала толкова ярки звезди освен на екскурзиите до най-високите върхове на Скалистите планини, морето беше по-бурно и превърна общото помещение долу в люлка на страдалци. Нямаше разговори до перилата с господин Клемънс или с другите пътници тази нощ; с благодарност приех „дюшека“ под навеса близо до отдушника и прекарах голяма част от следващите седем часа вкопчена за въжетата и скобите, за да не се изтърколя от палубата. Понякога, когато се унасях в сън и отпусках хватката си, дюшекът се плъзгаше към перилата, но после се връщаше обратно и ме доставяше на изходна позиция до отдушната тръба, когато корабът се люшкаше в другата посока. Започнах да разбирам защо е наречен „Бумеранг“.
Слънцето се издигна в сияйна прелест от пръски и дъги и морето се успокои като изгладено от невидима ръка. Североизточният бряг на Хавай се виждаше ясно и бе изненадващо различен от кафявите опърлени хълмове и черните вулканични полета, които бяхме зърнали на северозапад по залез предния ден. Тук всичко беше зелено – хиляди оттенъци на зеленото, от лъчисто смарагдово до фини нюанси на керевизено зелено – и северният бряг приличаше на екзотична картина от латерна с драматичните си скали, все още съвършено зелени от растителност, макар че никой от нас не можеше да си представи как флората успява да вирее на такъв вертикален терен, накъсан от стръмни каньони, отварящи се в тучни долини, украсен с по някоя малка пясъчна ивица, блестящо бяла или черна под зеленината на склоновете и осеяна от сякаш безкрайни серии от водопади, спускащи се от повече от триста метра от джунглите на върха на непревземаемите скали към скалните басейни във фонтан от пръски.