Байрон Тръмбо все пак се вбеси.
— Каква е програмата за днес? – попита той Уил Брайънт. – Първата ни среща е на закуска, нали?
— Нашите хора ще се срещнат с тях на закуска на терасата. А вие и господин Сато ще си разменяте любезности и подаръци. После ще го разведете из курорта. След това нашите хора и техните хора ще работят по предварителните цифри, докато вие с господин Сато играете голф.
Тръмбо се смръщи над кафето си.
— Моите хора? – Всички знаеха, че Байрон Тръмбо сам си води преговорите, след като преминат началния етап. А със Сато го бяха преминали преди седмици.
— Аз съм вашите хора – каза Уил Брайънт с усмивка. Той беше с лек сив костюм „Пери Елис“. Дългата му коса – единственият му каприз – бе вързана на опашка на тила.
— Трябва да приключим това за ден-два – каза Тръмбо, без да обръща внимание на думите му. Той беше с обичайните си за „Мауна Пеле“ дрехи – пъстра хавайска риза, избелели шорти и маратонки. Знаеше, че младият Сато също ще е небрежно облечен – с дрехи за голф, – а неговите седем-осем помощници ще се потят в сивите костюми. В такива ситуации небрежността беше признак на власт.
Уил Брайънт поклати глава.
— Преговорите са много деликатни…
— Ще станат още по-деликатни, ако някой от хората на Сато бъде убит, докато се занимаваме с приказки – прекъсна го Тръмбо. – Трябва да изпечем работата за ден-два, да оставим Сато да се наиграе на голф и после да ги разкараме оттук, докато мастилото по договора е още неизсъхнало. Ясно ли е?
— Да – отвърна Брайънт. Той прибра документите на спретната купчина, плъзна ги в една папка и я сложи в коженото си куфарче. – Готов ли сте играта да започне?
Байрон Тръмбо изсумтя и се изправи.
Елинор се събуди от птичи хор. Поседя объркана в леглото, после забеляза светлината, която струеше през капаците – отразена от хилядите палмови листа, – усети плътния топъл въздух по кожата си и аромата на цветята, чу тихия шепот на прибоя и прошепна:
— „Мауна Пеле“.
Спомни си писъка, който беше чула посред нощ. Тогава не видя нищо през капаците, затова, когато нечовешките писъци започнаха отново, се огледа за нещо тежко – намери само рекламен чадър в килера до вратата, взе го и отключи вратата. Писъците идваха откъм дърветата покрай пътеката към нейното хале. Елинор изчака цяла минута, докато най-сетне паунът излезе на пътеката. Пристъпваше, сякаш го боляха краката и разтваряше и свиваше опашката си. Изкрещя за последно и изчезна от поглед.
— Добре дошла в рая – каза си Елинор. Беше виждала пауни и преди – веднъж лагерува в пълно с тях поле в Индия, – но крясъците им винаги привличаха вниманието. Но никога не ги беше чувала нощем.
Сега стана, изкъпа се – наслаждавайки се на аромата на сапуна с форма на мида – и леко издуха със сешоара късата си коса. Облече тъмносини панталонки и бяла блузка без ръкави, обу сандали, взе брошурата на хотела и картата от нощното шкафче. Прибра ги в сламената си чанта при дневника на леля Кидър и излезе.
Изобилието от цъфнали цветя и мекият морски бриз й подействаха както винаги в тропиците – караха я да се запита защо живее и работи в част на света, където зимата и мракът властват през толкова голяма част от годината. Асфалтовата пътека се виеше през внимателно поддържана джунгла, къщичките се издигаха на дървени подпори към шумолящите палмови листа от двете страни на пътеката, пъстри птици подскачаха и прелитаха над зеления балдахин. Елинор поглеждаше малката карта на курорта, когато стигаше до други пътечки, лагуни, дървени мостчета, каменни алеи и добре поддържани пътеки, навлизащи в изкуствената джунгла. Вдясно зърна вулканичните полета, които се простираха на километри, чак до шосето. Мауна Лоа се виждаше на североизток през танцуващите листа. Облакът от пепел вече беше само акварелна мазка сиво по линията на хоризонта. Вляво океанът присъстваше за всички сетива освен за зрението: съскащият прибой, ароматът на водата и водораслите, ласката на океанския бриз по челото и голите й ръце и слабият вкус на сол по устните. На следващия разклон тръгна вляво – пътечка от вулканични камъни се виеше през експлозия от цветя и палми – и мина покрай празен басейн до плажа на „Мауна Пеле“. Белият пясък се простираше на около километър до скалист нос вляво от нея, а отдясно имаше дълга пясъчна ивица и вулканично поле. Тя видя едни от най-скъпите халета близо до водата – огромни, самоански на вид постройки от лакирана секвоя, – а седеметажното Голямо хале се издигаше сред палмова горичка до големия плаж. В началото на залива вълните бяха високи, белите им гребени се разбиваха в скалите и пясъка сред гейзери от пръски, но в защитената извивка на лагуната се укротяваха, ставаха бавни и широки и се разливаха почти лениво по пясъка.