— Съгласен съм – отвръща Томи и тръгва към количката си. – Ако Марти не се върне до сутринта, ще идем да говорим с някого.
И тогава започват писъците.
Марти Деврис беше тръгнал по нещо като пътека между скалите от а’а, лъкатушна пътека от пясък и шубраци между купчините черни камъни. Беше сигурен, че топката му е паднала насам, и ако успееше да я открие на шибания пясък, щеше да я удари към игрището и да излезе с достойнство от проклетата игра. По дяволите, дори нямаше нужда да се прицелва, просто щеше да я халоса нататък… Ник и Томи бяха твърде големи женчовци, за да го последват тук долу, затова щяха да видят само перфектния удар, когато топката полети от скалите и пльокне насред талвега, готова за лесен удар към терена. Марти имаше доста добър удар, когато беше питчър в Нюарк.
По дяволите, сега като се замисли, май изобщо не му трябваше да търси проклетата топка. Бръкна в джоба си и извади една „Уилсън Про-Спорт“ същия номер като другата. После се обърна, за да я удари към игрището.
В коя посока беше то?
Черните купчини пепел и сгърбените канари го бяха объркали напълно. На небето грееха звезди.
„Пътеката“ която бе последвал по склона, вече не се различаваше – пясъчни пътечки се разклоняваха във всички посоки. Всъщност това си беше проклет лабиринт.
— Ей! – извика Марти. Когато Томи или Ник отговореха, щеше да удари топката натам.
Никой не отговори.
— Ей, спрете да се занасяте, гадняри. – Марти осъзна, че тук е по-близо до морските скали, прибоят беше оглушителен. Онези идиоти сигурно не го чуваха заради тъпия вятър и тъпите вълни, които се разбиваха в тъпите скали. Съжали, че не бяха отишли в Маями както винаги. – Ей! – извика отново, гласът му звучеше немощен дори в собствените му уши. Купчините пепел се издигаха на повече от четири метра, черната пемза бе озарявана от проклетото оранжево сияние на вулкана. Туристическата агентка им беше казала, че вулканът е активен, ама бил много далече на юг и за тях нямало никаква опасност. Каза и че хората се тълпели на Големия остров заради малките изригвания – стичали се на пълчища при всяка вулканична активност. Каза и че хавайските вулкани не са затривали никого, били просто като красиви фойерверки.
Тогава защо шибаният курорт на Тръмбо, „Мауна Пеле“, е толкова празен? – попита я той мислено.
— Ей! – извика отново.
Чу нещо вляво. Откъм морските скали. Прозвуча като стон.
— О, мамка му! – измърмори под нос. Някой от онези клоуни, или дори и двамата, бяха слезли по тая подобна на овчи лайна лава, за да го търсят, и се бяха наранили. Вероятно някой си беше изкълчил глезен или счупил крак. Марти се надяваше да е Ник; предпочиташе да играе с Томи и щеше да е гадно да прекара остатъка от почивката в чакане на Ник да излезе от пясъчните бункери.
Стонът се чу отново, така тих, сякаш се чуваше под шума на прибоя и вятъра.
— Идвам – извика Марти и внимателно пое по лекия наклон между вулканичните скали. Прибра топката в джоба си и използва стика като бастун.
Отне му повече време от очакваното. Който и от онези идиоти да беше слязъл тук, явно се беше изгубил. Марти се надяваше, че няма да се налага да носи тъпака.
Стонът се чу отново и завърши с някаква съскаща въздишка.
Ами ако не е Ник или Томи? – хрумна му внезапно. Мисълта да влачи някакъв непознат идиот през тези скали никак не му харесваше. Беше дошъл на шибания остров да играе голф, а не да се прави на добрия самарянин. Ако беше някой от местните, щеше да му каже да изчака и да се върне право в бара на хотела. Проклетият курорт беше почти празен, но сигурно все някой отговаряше за наранени шибаняци.
Съскащият стон се чу отново.
— Почти стигнах – изсумтя Марти. Вече усещаше морските пръски във въздуха. Скалите трябваше да са съвсем близо; ниски, едва десетина метра над водата. Най-добре да внимава. Звездите се бяха скрили. Това оставаше, тъпата ваканция да завърши с полет с главата напред от скалите в шибания Тих океан. – Идвам! – изхриптя той, когато стонът се чу отново. Беше някъде зад онази купчина черни камъни.
Марти мина през отвор в скалите и излезе на пясъка. Там лежеше тяло. Не беше Ник или Томи. Беше тяло, не жив човек. Марти беше виждал трупове и това беше труп. Който и да стенеше, не беше този нещастник.
Тялото беше почти голо, само някакъв къс мокър парцал беше увит през кръста му. Марти се приближи и видя, че е мъж – нисък, набит, с добре развити прасци, сякаш е бил бегач или нещо такова. Изглежда, лежеше тук от доста време: кожата му беше гумено бяла, почти се лющеше от разлагането и пръстите му приличаха на бели ларви, които всеки миг ще се заровят обратно в пясъка. Марти разбра и по други начини, че няма как този тип да е стенел: дългата му коса беше сплъстена и пълна с водорасли, клепачите му бяха отворени и едното око отразяваше звездите като стъклено, а другото го нямаше, едно шибано раче или нещо такова изпълзя от отворената му уста.