Марти потисна гаденето и се приближи още малко, стискаше пред себе си стика. Вече усещаше вонята, гадната сладникава смес от миризма на океан и гнило. Вълните сигурно го бяха изхвърлили чак тук, защото трупът лежеше на ниските, остри вулканични камъни, които приличаха на сталактити или сталагмити, или както там се наричаха, мамка му.
Докосна главата на трупа със стика и тялото леко се размърда, разтресе се, сякаш бе пълно с морска вода.
— Господи! – прошепна Марти. Мъртвецът като че ли беше някакво гърбаво джудже. Всъщност гръбнакът му беше разтрошен и така изкривен от блъскането в скалите след смъртта му, че тоя тип се бе сдобил с гърбица като Квазимодо.
И имаше някаква откачена татуировка на гърбицата.
Марти се наведе, опрян на стика, и се опита да не вдишва гадната миризма.
Да, наистина имаше някаква шантава татуировка на гърбицата – нещо като уста на акула, разтворена широко по издутината между лопатките на трупа и изчезваше под ръцете му. Изглеждаше много странно, почти триизмерно: който и да я беше направил, беше използвал черно мастило за отворената уста и беше попълнил зъбите с бяло.
Явно е местен, помисли си Марти. Щеше да се върне при Ник и Томи, да удари няколко скоча и после ще каже на хората от хотела, че някакъв местен е паднал от кануто си или нещо такова. Щеше да им каже да не бързат, той нямаше да отиде никъде.
Марти се изправи и бутна гърбицата с главата на стика, плъзна метала по черната мастилена уста.
Главата на стика се плъзна в някаква кухина.
— Мамка му! – каза Марти и издърпа стика. Но не беше достатъчно бърз – устата на акулата се затвори върху стика. Марти чу тракането на острите зъби върху графита.
Направи грешката да изгуби скъпоценни секунди в дърпане на стика – той му беше подарък от Шърли, сегашната му мадама, – но после се осъзна, усети, че губи играта на дърпане, пусна дръжката на стика, сякаш беше горещ ръжен, обърна се и хукна.
Не беше направил и три крачки, когато някакво движение сред скалите го спря.
— Томи? – прошепна той. – Ник? – Но още докато произнасяше това, видя, че не е нито Томи, нито Ник.
Фигурите се плъзнаха между вулканичните камъни.
Няма да крещя – помисли си Марти, докато усещаше как куражът му изтича от него с урината, която намокри крачола му. – Няма да крещя. Това не е истинско. Това е някаква тъпа шега, както когато Томи накара проститутката да се облече като ченге на рождения ми ден. Няма да крещя. Той пристъпи внимателно назад, с отворена уста, опитваше да си поеме дъх.
Акулските зъби се забиха в глезена му.
Марти запищя.
Томи и Ник тъкмо стигат до голф количките, когато писъците започват. И двамата спират и се ослушват. Вятърът свисти твърде силно, прибоят блъска, но тези писъци са много силни и успяват да надделеят дори този оглушителен шум.
Тони се обръща към Ник.
— Сигурно си е счупил крак.
Ник седи в голф количката, пребледнял е, но не си личи заради сиянието на вулкана.
— Или го е ухапала змия.
Томи вади пурата от джоба си и я захапва.
— Няма змии на Хавай, тъпако. Майтапех се.
Ник го стрелва с поглед.
Томи въздъхва и тръгва към лабиринта от вулканични скали.
— Ей – казва Ник. – Да не влизаш в овчите лайна?
Томи спира точно на ръба на а’а.
— А ти какво предлагаш? Да го зарежем?
Ник мисли секунда и отвръща:
— Да повикаме помощ?
Томи прави физиономия.
— Да, и като се върнем и не го намерим в тъмното, когато се приберем у дома, ще трябва да кажем на Кони и Шърли, че сме зарязали Марти да умре тук. Да бе. Освен това тъпакът сигурно просто си е порязал крака на някой камък.
Ник кима, но остава в количката.
— Идваш ли? – пита Томи. – Или ще седиш там и ще оставиш Марти да те смята за женчо до края на нещастния ти живот?
Ник мисли малко, кима на себе си и слиза от количката. Тръгва към скалите, после се връща в количката, вади един стик и пак поема към Томи.
— За какво ти е това?
— Не знам – казва Ник. – Може да има някой там. – Писъците от вулканичното поле вече са спрели.
— Да, Марти е там.
— Имам предвид някой друг – уточнява Ник.