Уил Брайънт разпери пръстите на едната си ръка и вдигна още четири на тази, с която държеше телефона.
— Да, вече стават девет – съгласи се Тръмбо.
— Моля, господин Ти? – попита Стивън Ридъл Картър през пращенето на връзката.
— Нищо – каза Тръмбо. – Виж, Стив, нека това не стига до пресата поне за ден-два.
Чу се някакъв шум, който може и да беше скептично сумтене.
— Да го скрия от пресата? Господин Ти, как бих могъл? Репортерите се свързват направо с ченгетата. Щатската полиция, местните ченгета от Каилуа-Кона и Флечър – агентът от ФБР – отново ще плъпнат из курорта. Още щом им съобщя на сутринта.
— Не съобщавай – каза Тръмбо. Спря да върти педалите, дишаше дълбоко. Под него облаците се кълбеха около сградата.
Настъпи тишина, а после:
— Това е незаконно, господин Тръмбо.
Байрон Тръмбо закри микрофона с потната си ръка и погледна към Уил Брайънт.
— Кой нае тоя смотаняк?
— Вие – каза Уил.
— И аз ще го уволня – рече той и свали длан от микрофона. – Стив, чуваш ли ме?
— Да, сър.
— Знаеш за срещата със „Сато Груп“ утре в Сан Франсиско, нали?
— Да, сър.
— Знаеш колко е важно за мен да разкарам това шибано безполезно място, преди да изгубим половината си капитал по него, нали?
— Да, господин Ти.
— И знаеш какви шибани тъпаци са Хироши Сато и инвеститорите му, нали?
Картър не отговори.
— Тези момчета изгубиха половината си пари, като изкупиха Ел Ей през осемдесетте – каза Тръмбо, – и сега са готови да изгубят другата половина, като купят „Мауна Пеле“ и другите хавайски ями през деветдесетте, Стив, но… Стив?
— Да, сър?
— Може и да са глупави, но не са глухи и слепи. Минаха три месеца от последните случаи на изчезнали хора и японците може би си мислят, че тази история е вече минало. Все пак нали арестуваха онзи хавайски сепаратист… как му беше името?
— Джими Кахекили – каза Картър, – но той не можа да събере парите за гаранцията и още е в затвора в Хило, така че няма как сега да е…
— Изобщо не ми пука – прекъсна го Тръмбо, – стига японците да си мислят, че убиецът е в затвора. Японците са големи бъзльовци, Стив. Туристите им се страхуват да ходят в Ел Ей, страх ги е да ходят в Маями, страх ги е да идват тук, в Ню Йорк… мамка им, страх ги е почти навсякъде в Щатите. Но не и в Хавай. Сигурно си мислят, че там няма оръжия или че след като половината е техен, не е пълен с откачени американци. Както и да е, искам Сато и хората му да си мислят, че Джими Кехака, или какъв беше там, е убиецът и всичко е свършило, финито. Поне докато не приключим преговорите. Три дни, Стив. Може би четири. Толкова много ли искам?
Отвърна му мълчание.
— Стив?
— Господин Тръмбо – чу се измореният глас, – знаете колко трудно задържахме местните на работа след предишните изчезвания. Трябва да караме с автобус хора чак от Хило, а и сега с вулкана…
— Ей – каза Тръмбо, – нали уж тоя вулкан трябваше да пълни курорта? Нали това казахме? Тогава къде са шибаните гости сега, когато вулканът почва да си върши работата?
— … сега, когато вулканът прекъсна единайсето шосе, трябва да наемаме временно хора на север чак от Уаймеа – продължи Картър. – Момчетата, които откриха голф количките, вече са казали на приятелите си. Дори и аз да наруша закона и да не съобщя, няма начин да опазим това в тайна. Пък и изчезналите мъже имат близки, приятели…
Тръмбо стисна дръжката на велоергометъра така силно, че кокалчетата му побеляха.
— За колко време са се регистрирали тия задници… тези гости… Стив?
Пак настъпи пауза.
— За седем дни, сър.
— А кога пристигнаха в курорта?
— Този следобед, сър… имам предвид вчера.
— Значи никой няма да ги очаква още шест дни.
— Да, сър, но…
— Дай ми три от тези дни, а, Стив?
Пак се чу пращене.
— Господин Тръмбо, не мога да ви обещая повече от двайсет и четири часа. Тях ще можем да обясним с вътрешна проверка, за да се уверим, че мъжете наистина са изчезнали, но повече… Все пак това е ФБР, сър. Те не останаха доволни от съдействието ни при предишните изчезвания. И мисля, че ние…
— Млъкни за малко – каза Тръмбо. Изключи микрофона от бутона на колана си и се обърна към Брайънт. – Уил?
Помощникът му също заглуши своя телефон.
— Мисля, че той е прав, господин Ти. Ченгетата и без това ще се появят там след ден-два. Ако изглежда, че крием нещо, ами… ще стане по-зле.
Байрон Тръмбо кимна и погледна надолу към парка. Снегът се спускаше като траурен саван върху поляните. Езерото беше бял екран. Когато вдигна очи, Тръмбо се усмихваше леко.
— Каква е програмата за следващите няколко дни, Уил?
Помощникът му нямаше нужда да поглежда бележките си.