Бъртрис Смол
Пламенно
Пролог
Шотландия, пролетта на 1483
— Кълна се в тялото Христово! — проклинаше Тевис Стюарт, чернокосият граф на Дънмор. — Кълна се в тялото на разпнатия на кръста Христос и в сълзите на пресветата Дева, че ще си отмъстя!
Той беше застанал насред димящите развалини на „Калкърин Хаус“, ноздрите му поемаха миризмата на смъртта, а в очите му гореше силен гняв. Започна да вали пороен дъжд и само направи неприятната миризма по-силна.
— Заради нея всичко това се стовари на главите ни! — каза Робърт Хамилтън, младият земевладелец на „Калкърин“.
Момчето беше готово да заплаче. През последните три години беше загубило майка си, която умря от родилна треска, и баща си, който беше загинал по време на една от нескончаемите гранични вражди. Домът беше всичко, което му беше останало, а сега изведнъж и той беше преминал в небитието. И как щеше сега да се грижи за по-малките си сестри и брат? Как щеше да си намери съпруга, като нямаше приличен дом, в който да я заведе? Домът му се беше превърнал в развалини. И защо? Заради онази кучка, по-голямата му сестра! Красивата Юфимия, с нейната тъмночервена коса и блестящи сини очи. Юфимия, с нейния весел смях и иронична усмивка. Юфимия, курвата! Време беше Тевис Стюарт да узнае истината. Не биваше да търси отмъщение заради Юфимия Хамилтън, чиято чест отдавна не съществуваше. Но графът не знаеше това.
— Роби, моля те! — Единайсетгодишната Маргарет Хамилтън нежно постави длан върху ръката на брат си, като че ли усетила опасните мисли, които се въртяха в главата му, и неговия тъмен, надигащ се като буря, гняв. Последните няколко часа я бяха направили по-възрастна и по-мъдра. — Юфимия е мъртва. А да умреш по този начин, е ужасно. Какво ли друго отмъщение би могъл да замисля граф Дънмор. — Момичето започна да трепери толкова силно, че чак зъбите му затракаха. — Аз… аз ще чувам писъците й чак до деня на смъртта си.
Земевладелецът прегърна сестра си, за да я успокои. Но когато проговори, гласът му беше твърд. В него се усещаше горчивина.
— Юфимия е виновна, Мег. Няма смисъл да го отричаме. Тя ни докара този англичанин. А глупавата й ревност ни струва толкова скъпо. Тя не се интересуваше от нито един от нас. Нито от теб, нито от мен, нито от Мери, нито от Джорди. Можехме всички да бъдем убити заради нея! Нека черната й душа отиде в ада!
Граф Дънмор впери поглед в момчето изпод гъстите си рошави вежди. Тъмнозелените му очи бяха леденостудени от гняв. Момчето беше едва на петнайсет години, а граф Дънмор — на двайсет и седем. И макар че Робърт Хамилтън беше висок метър и осемдесет, графът беше по-висок от него с няколко сантиметра.
— Прекалено много бързаш с изявленията, момче. Сега ще ми кажеш цялата истина — каза Тевис Стюарт. Гласът му беше опасно тих и спокоен. — Ще ми кажеш или, Господ ми е свидетел, ще те убия на място! — Ръката му се стрелна към покритата с бижута кама, като че ли, за да подсили въздействието на заплахата.
— Неее! — Маргарет Хамилтън се отскубна от ръцете на брат си, силно пребледняла. Тя застана между двамата с протегнати напред ръце. Но беше толкова крехка, още по детски сложена, че едва ли можеше да попречи на мъжете да се наранят или убият. — Нима не бяха извършени вече достатъчно убийства? — заплака тя. — Нима мъжете само това умеят да правят, господарю? — Тя избърса с длан горещите си сълзи, като така размаза саждите по красивото си лице.
Наобиколилите я гранични жители, облечени в бойни доспехи, като че ли се засрамиха. Спомниха си и за други отвличания, за други димящи развалини и задруги плачещи жени. Нито един от мъжете, които я чуха, не остана равнодушен нито към красотата и нежността й, нито към отровата, която се съдържаше в думите й. Тя беше уязвима като всички жени. Лицето на граф Дънмор обаче си остана непроницаемо. Той не показваше признаци на разкаяние.
— Елате, мис Мег, елате с мен.
Една стара прислужница хвана момичето за рамото и нежно я отведе от сцената на действието. Мег се обърна, за да хвърли последен поглед на брат си и графа. А после, разкъсвана от различни чувства, погледна шестгодишната си сестра Мери и тригодишния си брат Джордж, който се беше сгушил в скута на друга прислужница. Майчинският й инстинкт беше станал по-силен, затова тя реши, че брат й и графът могат и сами да разрешат проблемите си. Малките имаха по-голяма нужда от нея. Забърза към тях.
— Истината, Роб! Искам истината, и то веднага! — изрева отново графът.
— Юфимия беше курва, господарю — започна да обяснява момчето, но графът стовари юмрука си в брадичката му толкова силно, че то политна от удара. Болката го принуди да направи гримаса, но то продължи: — Беше родена курва, макар да успяваше добре да го прикрие, или поне така мислеше тя. Повечето хора знаеха, макар никой да не се осмеляваше да й го каже в очите.