Ричард, крал на Англия, протегна ръка към чашата си и погледна благосклонно събралите се около него членове на семейството. Останала вдовица, братовчедката на съпругата му, лейди Роуина Грей и нейната малка дъщеря бяха дошли за няколко дни с тях. Сладката Роу, която беше родена в един от не така благородните клонове на семейство Невил, беше останала сираче от малка и беше отгледана от неговия тъст, граф Уоруик, и неговата мила съпруга. Тя беше най-добрата приятелка на Ан, макар двете да бяха останали разделени много години.
Първият съпруг на Ан Невил беше принц на Уелс, син на крал Хенри VI и неговата съпруга Маргарет от рода Анжу. Роуина беше омъжена, когато беше едва тринайсетгодишна, за Хенри Грей, барон Грейфеър, важен земевладелец от севера. Земите му бяха малко, но със стратегическо разположение. Сър Хенри, доколкото Ричард си спомняше, беше предан и мил човек, с няколко години по-възрастен от съпругата си. Беше починал миналата година — още една жертва на непрекъснатата, но необявена война между Англия и Шотландия, която се водеше по протежение на границата между двете кралства. Сър Хенри беше оставил едно-единствено дете, Арабела, която беше само с една година по-голяма от братовчед си, сина на краля.
Разликата във възрастта им не беше очевидна, макар че Арабела беше на единайсет години, а Неди — десетгодишен. Той имаше крехко телосложение, а Арабела беше дребничка и все още не беше съзряла като жена. Беше с пъргав ум, защото не само беше достоен противник на Неди на шахматната дъска, но дори го беше победила днес следобед. Момичето, помисли си с усмивка Ричард, очевидно беше наследило интелекта на баща си, защото сладката Роу никога не се беше научила да играе шах, нито пък можеше да се концентрира върху нещо по-сложно от бродирането. Детето беше още и красиво. Не че майка му беше лишена от привлекателност. Но Роуина Невил Грей, с нейните много светли сини очи и гъста коса с цвят на пшеница, изглеждаше повече от обикновена до дъщеря си. Косата на Арабела беше със странен цвят — като избледняло злато със сребрист оттенък, очите й бяха светлозелени и леко повдигнати във външния ъгъл. Веждите й бяха тъмни, а също и дългите мигли, които хвърляха сянка върху бузите й. Тя беше рядка красавица. Кралят се засмя тихичко. Защо все се случваше така, че наследниците на богатите и уважавани родове бяха по-често с удължени като конски муцуни лица, докато дъщерите на по-низшето дворянство бяха винаги красавици? Очевидно, дядо Господ се грижеше за справедливото разпределение на благата.
— Обещали ли сте я на някого? — попита той, като кимна с глава по посока на Арабела, макар въпросът да беше отправен към майка й.
— Хенри и аз правихме планове. Искахме да я омъжим за един от братовчедите й, но момчето умря от шарка миналата есен, господарю — отговори Роуина Грей. — О, Дикън! — Красивото й лице беше озарено от надежда. — Ще намерите ли подходяща партия за нея? Когато се стигне до тези неща, се чувствам ужасно безпомощна, а към кого другиго бих могла да се обърна? О, знам колко много сте зает сега, когато сте вече крал, но нима не бихте могли да отделите секунда от времето си, за да намерите на Арабела подходящ съпруг? В „Грейфеър“ изпитваме остра нужда от мъжко присъствие. Живея в непрекъснат ужас, защото шотландците все момент могат да прекосят границата. А аз не знам как бих могла да защитя имението.
— А защо не се омъжиш повторно, Роу? Арабела е още малка, ще ми е много по-лесно да намеря съпруг за теб — каза кралят.
— Не! Не мога да предложа нищо на съпруга си, освен малката зестра, която ми даде татко Уоруик, когато се омъжих за Хенри. Страхувам се, че ухажорът ми може да погледне с алчни очи имението и може да причини зло на дъщеря ми, за да й отнеме наследството. Ако след като Арабела се омъжи, се появи някой, който да иска ръката ми, така да бъде. Но няма да се омъжа повторно, докато не се уверя, че и за в бъдеще дъщеря ми ще живее в безопасност — каза категорично Роуина Грей.