Дукът се усмихна леко, само с устни.
— Да, скъпи приятелю, ще пием, докато паднем под масата — съгласи се той, а Арабела подхвана историята на Сорча Мортън.
Когато свърши, дукът вече беше напреднал доста с чашите. Лорд Вардън леко й кимна, тя го разбра, стана и излезе от стаята. Цяла нощ те пяха неприлични песни, а тя се кикотеше в мрака. Беше сигурна, че на сутринта Тони ще има ужасно главоболие.
Лона я събуди преди зазоряване.
— Негово благородие каза, че трябва да побързаме, милейди. Приливът ще настане след по-малко от час.
Арабела започна бързо да се облича.
— Как се чувства лорд Вардън? — попита тя с тревога.
— Свеж като кукуряк — отговори Лона.
— Но как така, след като пи цяла нощ?! — зачуди се Арабела. Лона се засмя.
— И аз го попитах същото, милейди, защото също чух песните. И знаете ли какво ми каза? Че след първата чаша сипвал в своята вода. Но дукът здравата се напил и двамата с баща ми го сложили в леглото. И заръчали на собственика да се грижи добре за него, когато се събуди. Лорд Вардън е платил цялата сметка, включително и за двамата придружители на дука, които спят в конюшнята.
Като чу обяснението, Арабела също се засмя. Тони наистина се оказа истинско съкровище.
— Донеси ми малко хляб, сирене и плодове — каза тя на Лона. — Умирам от глад! Сигурно е от морския въздух. И вземи храна за пътуването през Ламанша.
Отплаваха от Кале преди изгрева на слънцето. Задуха лек попътен вятър и те акостираха в Доувър късно следобед. Като видя английския бряг, Арабела се разплака, а очите на лорд Вардън също издайнически се навлажниха. Той не беше виждал Англия цели десет години.
— Тази нощ ще прекараме в Доувър — каза Тони и започна да търси хан, подходящ за ранга на Арабела.
— А утре? — попита тя.
— Утре ще заминем за „Шийн“, защото по това време на годината кралят е там.
— А може ли да тръгнем по-раничко?
— Ако искаш, ще тръгнем още преди да се е зазорило, мила — каза лорд Вардън.
Така и направиха. Изпратиха конник, който да извести краля за пристигането им. Арабела мислеше само за едно: как ще вземе дъщеричката си и ще замине на север, в любимия „Грейфеър“. Антъни Вардън не я обвиняваше, че иска да забрави преживяното през последната година. Ако не се страхуваше от присмеха й, той щеше да й каже колко силно се възхищава от нея. Като стигнаха в „Шийн“ и влязоха в двора на единствения хан, видяха, че вече ги чака един от слугите на краля.
— Кралят ви очаква утре сутринта в десет часа — съобщи той. — Уведомява лейди Грей, че дъщеря й е в отлично здраве и няма търпение да се върне при майка си.
Слугата се поклони и си тръгна.
— Сега, когато службата ти приключи, къде ще отидеш, Тони? — попита Арабела. Бяха заели местата си до отрупаната с ястия маса.
— Кралят непрекъснато ми обещаваше, че ще се сдобия със свое собствено имение, мила. Надявам се, че то ще бъде някъде близо до Йорк, откъдето произхожда семейството ми. Ще трябва да помоля краля да ми намери и съпруга, макар да не съм сигурен, че ще мога да обичам така, както обичах първата си жена. Но се надявам поне да се наслаждавам на компанията й. Особено след като тя ще бъде майка на децата ми.
Арабела кимна.
— И това е достатъчно добра основа за съвместен живот, Тони — каза тя.
— Ами ти, мила?
— Нали чу какво казах вчера на Адриен? Животът ми ще е посветен на Меги и „Грейфеър“.
— Ами граф Дънмор, мила? Не мислиш ли, че той ще намери сили да ти прости? Нима не бихте могли да поставите ново начало? — попита лорд Вардън, изпълнен с надежда за Арабела.
— Не, сигурна съм, че той не би ме взел пак, Тони, защо да го прави? Та нали аз се разведох с него, все пак. Той си тръгна от Франция, без да се сбогува с мен. Лона непрекъснато ме упрекваше, че не съм му добра съпруга. Той може би с право иска да се отърве от мен. Освен това — засмя се Арабела — мисля, че не съм сторила нищо, което да изисква прошката на Тевис Стюарт, Тони.
Преценката й отново се оказа безгрешна и Тони отново беше удивен от способността й да оглежда проблемите от всичките им страни. Не познаваше друга жена, която да е толкова пряма и откровена, но не беше сигурен, че навикът й да говори направо не го притеснява. Беше така възпитан, че да смята, че жените трябва да бъдат по-меки и по-отстъпчиви, и по-зависими от мъжете.
Рано на другата сутрин Антъни Вардън и Арабела Грей се явиха пред крал Хенри. Слънцето току-що беше изгряло и кралят тъкмо излизаше от литургия. Той не искаше да се вдига шум около завръщането на двамата от Франция. Беше внимателен и дискретен и не им зададе никакви въпроси относно обстоятелствата, принудили ги да се върнат. Все още не знаеше как би могъл да използва получената от Арабела Грей информация, но знаеше, че ще успее по някакъв начин. Засмя се на глас, когато проумя, че допуска грешката, допускана от мнозина други. Френският крал не беше малоумен, всъщност той беше доста по-опасен, отколкото го смятаха. Но Максимилиан Хабсбург беше истински глупак, ако си мислеше, че може да отнеме Британия от англичаните. Да, информацията, която Арабела носеше, наистина беше много ценна.