— Да разбирам ли, милорд, че искате да ожените лорд Вардън за лейди Милертън? — попита кралицата.
— Ако дамата не възразява, мадам — отговори той.
Кралицата се обърна към нея:
— Какво ще кажеш, Ан? Предложението ти прави чест, защото имението Уайтбридж е богато.
Ан Милертън беше с около пет сантиметра по-висока от лорд Вардън. Тя прекоси стаята, застана до него и каза с нежен глас:
— А вие какво ще кажете, милорд? Намирате ли ме привлекателна, въпреки че съм по-висока от вас? Чух какво казаха кралят и кралицата, но не знам какво ще кажете вие.
Той беше очарован от нея, а чувствата бяха ясно изписани на лицето му. Тя не приличаше нито в лице, нито в тяло на покойната му съпруга, но беше много очарователна.
— Ще кажа, лейди Милертън — отговори той, — че съм забравил колко красиви са английските девойки. Че ако се съгласите да ми станете съпруга, ще бъда най-щастливият мъж на земята. Ще бъда добър с вас, обещавам ви.
— Е, тогава, милорд, и аз ще бъда повече от щастлива да ви имам за съпруг — каза лейди Милертън и направи реверанс, за да покаже уважението си към него.
— Добре — намеси се кралят доволен. — Значи е уредено! Питър, иди да доведеш свещеника и нека веднага отпразнуваме този брак.
— Милорд! — Кралицата беше шокирана. — Не сме приготвили зестрата на Ан. Искам да я приготвя за сватбата така, както биха сторили родителите й, ако бяха живи. Нека не прибързваме.
— Но Лорд Вардън трябва да замине незабавно на север. — Кралят беше категоричен.
— Аз нямам нищо против да се омъжа набързо — намеси се лейди Ан. — Кралят прояви такова великодушие, като ми намери добър съпруг, мадам, че с радост ще се лиша от приготовленията за сватбата и от тържествата, свързани с нея.
— Виждаш ли, Тони, какъв щастливец си?! Тя е много разумно момиче! — каза кралят. — Доведи свещеника, Питър. Ще се срещнем с него в личния ми параклис.
— Мога ли вече да отида при дъщеря си, господарю? — попита Арабела.
— Не — отговори кралят, — ще станете свидетелка на сватбата на лорд Вардън, защото и Тони би пожелал така, нали, приятелю?
— Само няколко минути още, Арабела — помоли я лорд Вардън. — Не се съмнявам, че Хал сам ще ни отпрати още преди да е настъпил утрешният ден.
— Да, наистина ще постъпя така, Тони — съгласи се кралят. — След време, Тони, можеш да се върнеш в двора, но сега трябва веднага да заминеш на север. Не искам около завръщането ти да се вдига шум.
Свещеникът също имаше някои възражения срещу прибързаната женитба, но те всички, с общи усилия, успяха да го убедят, че всичко е наред. Лорд Вардън и лейди Милертън бяха свързани в свещен съюз.
— Трябва да опаковам нещата на Ан, милорд — каза кралицата след церемонията. — И, разбира се, трябва да заведа лейди Арабела при детето й. Ще ви оставя насаме с лорд Вардън, защото съм сигурна, че имате много да си говорите с него. Предполагам, че ще тръгнете на север по едно и също време с Арабела, лорд Вардън?
— Да, наистина, лейди Грей ще пътува с мен — каза той. Арабела благодари на краля и кралицата изведе двете дами от залата.
— Детето ви израсна много на височина през последната година, мадам — каза тя. — Тя е очарователно момиченце, макар да е малко своенравно. Принц Артър я обожава. Обича я дори повече от собствената си сестра, но може би това е така, защото може да си играе с вашата дъщеря, докато с бебето не може.
Арабела остави кралицата да говори, защото искаше да научи всичко, което се е случило на Маргарет през годината на нейното отсъствие. Когато най-после стигнаха до детската стая, жените, които се грижеха за децата, излязоха да поздравят кралицата, като носеха на ръце сина й — който, макар вече четиригодишен, беше с крехко телосложение и крехко здраве, — и осеммесечното бебе.
— Къде е лейди Маргарет Стюарт? — попита кралицата. — Майка й току-що дойде да я вземе.
Най-възрастната от жените се обърна назад и извика:
— Ела, агънце, твоята майка е дошла да те отведе у дома. Хайде, бъди добро момиче, и ела при Сара, сладкото ми.
— Не! — Отказът долетя от най-тъмния ъгъл на детската стая.
— Лейди Маргарет — заповяда кралицата, — излез веднага оттам!
— Не! Няма!
Арабела сдържа смеха си и бавно прекоси стаята, като се водеше от посоката, от която долиташе гласът. И най-после видя момиченцето си. Кралицата беше права, че тя беше израснала много на височина. Вече беше на три години. Арабела коленичи пред нея.
— Помниш ли ме, Меги? — Детето поклати глава отрицателно. — Аз съм майка ти — продължи Арабела. — Дойдох да те вземай заведа у дома, в „Грейфеър“.