— Искам да остана при Артър — каза малката, с което още веднъж прояви упоритостта си, а после протегна ръка към верижката, която украсяваше шията на майка й.
— Сигурна съм, че искаш точно това — отговори Арабела, свали верижката и я сложи около врата на дъщеря си. — Знам, че той ти е добър другар в игрите, но вече достатъчно гостува на Артър. Трябва да се върнем у дома. Искаш ли да яздиш при мен, на моя кон?
Очите на Маргарет засияха. Започна да проявява интерес.
— Артър има пони — каза тя и лукаво добави: — Може ли и аз да получа пони?
— Когато се върнем в Грейфеър — отговори майка й.
— Собствено пони ли? — настоя Маргарет.
— Да! И на никого другиго няма да бъде разрешено да го язди, Меги! — обеща Арабела.
Най-после Меги се хвърли в прегръдките на майка си.
— Тогава да си вървим у дома, за да получа понито си — каза тя. — А после ще се върна тук, за да го покажа на Артър. Може ли да го покажа на Артър, мамо?
— Някой ден — отвърна Арабела и взе Маргарет на ръце. — Някой ден, Меги!
Глава 22
Арабела Грей стоеше вторачена в онова, което едно време беше процъфтяваща овощна градина. Нямаше и следа от младите дръвчета, които тя беше засадила със собствените си ръце преди четиринайсет месеца. После се взря в малкото селце, което беше сгушено в подножието на крепостта. И него го нямаше. Нищо не беше останало от мястото, където бяха се раждали, живели и умирали толкова поколения Грейфеър — нищо, освен няколко купчини почернели камъни, сега мокри от летния дъжд. И няколко мършави овце, които пасяха по залинелите ливади. Тя безмълвно направи знак на Фицуотър.
— Съвсем скоро ще разберем всичко — отговори той.
Мостът беше вдигнат, но когато се приближиха достатъчно до крепостта, хората вътре започнаха да го спускат. По него имаше следи от огън, както и от пики и други остри оръжия. Фицуотър каза:
— Не знаем кой е вътре, милейди. Нека те дойдат при нас. Няма да постъпваме като агнето, което влязло в леговището на лъва.
От вътрешността се показа един-единствен конник и Арабела развълнувано извика:
— Това е Роуън! Роуън! — Тя усилено замаха с ръка. Като чу гласа й, той също вдигна ръка за поздрав.
— Благодарим на Бога, че това сте вие, милейди! — извика той.
— Кой направи това на „Грейфеър“, момчето ми? Шотландците ли?
— Шотландците? Не, татко, сър Джаспър Кийн! Хайде, елате. Трябва веднага да вдигнем моста. Дори с вашата помощ не бихме могли да се защитим, ако той се върне.
Те последваха Роуън в крепостта и вдигнаха скърцащия мост. Арабела с изненада видя, че в двора на крепостта са издигнати няколко дървени колиби. Нямаше нужда да задава въпроси. Вонята от човешките изпражнения и многото животни накуп беше ужасна Лона отвори широко очи, разтревожена.
— Господ да ни е на помощ! — извика тя и притисна Меги до гърдите си.
— Обитаема ли е крепостта? — попита Арабела.
— Може да се живее — беше отговорът на Роуън.
Арабела слезе от коня и бързо изкачи стъпалата, които водеха в замъка. А вътре откри какви ли не щети. Всички прозорци в Голямата зала бяха изпочупени, както и по-голямата част от мебелите. По подовете имаше ужасни драскотини. Навсякъде имаше прах и нечистотии. Каквото и да се е случило, помисли си тя, няма извинение затова!
— Защо майка ти не се грижи за замъка? — попита тя Роуън.
— Тя не е тук, милейди. Когато повечето хора заминаха на юг, за да търсят по-добър живот, аз изпратих мама и малката си сестра при по-голямата си сестра, Уонета, в Йорк. Тя не искаше да замине, но аз бях сигурен, че и татко би постъпил така. Тук са останали старите и най-упоритите, милейди.
— А измежду най-упоритите няма ли жени, които могат да работят? — попита сухо Арабела. Когато той кимна, тя продължи: — Веднага ги изпрати при мен. Трябва да поговорим, Роуън, но няма да те изслушам, докато залата не бъде приведена в ред и не стане обитаема. — Арабела се обърна към Лона. — Заведи Маргарет в моите стаи и се погрижи в тях също да бъде въведен ред, Лона. Ти отиди с нея да й помогнеш, Фъргюс Макмайкъл.
— Да, милейди — отговори Лона и нервно погледна към брат си. Реши, че той не е особено практичен човек и че би било по-добре да не разчитат изцяло на него.
Няколко жени на неопределена възраст и в лошо настроение влязоха в залата, като носеха парцали и кофи с вода. Арабела издаваше заповеди, самата тя въоръжена с метла с дълга дръжка. Помагаше им да почистят залата.
— Щом няма мъже, които да могат да поправят мебелите — каза тя на Роуън, — ще трябва да ми намериш мебели, които да не са счупени, по дяволите! Не ме интересува колко трудни са били времената тук. Залата трябваше да е готова за моето завръщане.