— А вие, милейди, ще бъдете примамката, за да падне сър Джаспър в капана, така ли? Много умно! — засмя се той.
Арабела се обърна към Роуън:
— Ти ще отнесеш съобщението на графа. Ще тръгнеш веднага, след като го напиша. Дори да е научил за завръщането ми, сър Джаспър не е имал време да събере хората си. Той вярва, че ние сме безпомощни жертви, и си мисли, че времето е на негова страна. Трябва да яздиш бързо, в случай че той реши да ни нападне скоро. — После тя се обърна към Фъргюс. — А ти ще останеш ли с нас? Ще имам нужда от опитната ти ръка в боя.
— Ще остана — отговори момъкът. — Но ще искам нещо от вас.
— Знам, ще ме помолиш да ти дам Лона за съпруга, нали?
— Да.
— Имаш моето разрешение, но все пак последната дума ще е на Фицуотър. Тя е негова дъщеря, все пак.
— Не възразявам — каза Фицуотър, — но нека първо се отървем от сър Джаспър.
Лона донесе перо и хартия на господарката си още преди тя да е помолила за това. Съобщението беше кратко и гласеше: „Върнах се в Грейфеър. Маргарет е при мен. Сър Джаспър се кани да нападне крепостта. Арабела Грей.“
— Но вие не го молите за помощ, милейди! — възкликна Лона, която четеше над рамото на господарката си.
— Няма нужда. Тевис ще се досети, но никога няма да може да каже, че съм го помолила за помощ. Ще дойде, защото дъщеря му е в опасност.
— Много сте горда, милейди!
— Да, така е. Ако можех да се справя сама със сър Джаспър, щях да го направя, но, за съжаление, не мога.
— Татко! — Лона се обърна към Фицуотър.
Но той се засмя и отговори:
— Милейди постъпва много умно, момичето ми. И съм сигурен, че графът ще оцени това.
Арабела нави пергамента и го подаде на Роуън.
— Тръгвай! — нареди му тя. — И помни, Роуън Фицуотър, че съдбата на „Грейфеър“ е в твоите ръце.
— Няма да ви посрамя, милейди — отговори той и бързо излезе от залата.
— С колко време разполагаме? — обърна се Арабела към Фицуотър.
— Ако имаме късмет, графът ще дойде тук преди сър Джаспър, на когото силният дъжд ще попречи да ни атакува.
— Но сигурна ли сте, че графът ще дойде?
— Да. Ако не заради мен, то заради дъщеря си.
Мъжът, когото бяха поставили на стража на най-високата кула, внимателно наблюдава околността през целия следващ ден, но нищо не се случи. Дъждът продължаваше да вали и в околността цареше спокойствие и мир. Падна нощта, а дъждът се усили. И тогава някой започна силно да удря по портата. Часовоят погледна и видя, че това са Роуън, граф Дънмор и голям отряд конници.
Отвориха вратите и конниците влязоха в малкия четвъртит двор на крепостта, който едва ги побра. Фицуотър незабавно се погрижи и за хората, и за конете. Графът се обърна към него със следния въпрос:
— Колко лошо е положението?
— Ние самите току-що пристигаме от Франция, милорд — отговори капитанът. — Но, както виждам, сър Джаспър вече е успял да разруши „Грейфеър“. Повечето хора са се преместили да живеят на друго място.
— А дали „Грейфеър“ ще започне отново да процъфтява, когато убия сър Джаспър Кийн? — попита тихо графът.
Очите на Фицуотър се напълниха със сълзи. Трудно му беше да повярва в неизбежното. Той погледна графа право в очите и каза:
— Не, мисля, че не, милорд, макар да го казвам с болка. След много грижи и упорит труд ще успеем да обработим земята и да получим отново богата реколта, но сме загубили много хора. Лейди Арабела е сърцето на „Грейфеър“, но хората са кръвта, която тече в неговите жили. А вече не е останало много кръв в тялото.
— Но вашата господарка ще опитва да го върне към живот, нали?
— Да, милорд, тя няма да се откаже.
— Е, тогава ще трябва да чакам, докато у нея най-после се събуди здравият разум, макар цялото ми семейство да няма търпение да се оженим отново.
— Сигурно искате да видите лейди Маргарет — каза Фицуотър — О, тя е много сладко дете, но е упорита като майка си.
Тевис избухна в смях.
— Господ да ми е на помощ тогава, Фицуотър! Една от тях ми е вече достатъчна, а две са прекалено много!
Двамата влязоха в залата и графът видя Арабела, която стоеше пред камината с протегнати към огъня ръце. До нея беше застанало малко чернокосо момиченце. Като ги чу да влизат, Арабела се обърна, видя ги, наведе се и прошепна нещо в ухото на момиченцето, което извика:
— Татко! Татко!
Тевис Стюарт я взе в прегръдките си, целуна я силно и звучно, очарован от красивите сини очи на детето. А после вдигна поглед към Арабела и срещна нейния. Тя видя, че в очите му има тъга и сълзи. Обърна се към него официално и студено:
— Вие сте добре дошли в „Грейфеър“, милорд. Благодаря, че дойдохте. Сигурно сте жаден след дългата и уморителна езда. Искате ли бира? Съжалявам, че не мога да ви предложа вино, защото мазетата са празни. Нора, отведи лейди Маргарет. Време е вече да си ляга. Маргарет, пожелай лека нощ на баща си. Той ще бъде тук и утре сутринта и пак ще го видиш, обещавам ти — каза тя на дъщеря си, която като че ли щеше да възрази, но после се отказа.