— Бирата наистина ще ме освежи, мадам. Благодаря ви — каза той и прие подадената му кана, недоволен, че са изтръгнали детето от прегръдките му. „Каква змия е само“ — помисли си той и почти се засмя на глас. Държеше се така, като че ли идването му тук е съвсем неочаквано за нея. Но не каза нищо.
— Вашите хора могат да се настанят за през нощта в Голямата зала, милорд — каза му тя все така студено. — А за вас сме приготвили стая в онази част на къщата, където са спалните на семейството.
— Благодаря ви, мадам — отговори той. — Да разбирам ли, че все още съм част от семейството? — Тъмнозелените му очи дяволито проблясваха.
Изведнъж тя осъзна, че двамата са сами.
— Крепостта е малка, милорд, както сам виждате. А и вие сте почетен гост.
— Разбира се, мадам — каза той, с което даде да се разбере, че разбира намека.
— Сигурно сте гладен — продължи Арабела все така студено. — Мога да ви предложа само обикновена храна, но поне ще бъде топла.
Граф Дънмор се изкушаваше да я вземе в прегръдките си и да я целуне страстно. Да, тя беше най-упоритата и своенравна жена, която той познаваше, но не можеше да обича никоя друга, освен нея. Искаше отново да я има за съпруга, искаше тя да бъде майка и на другите му деца. Но този път нямаше да я вземе със себе си. Щеше да чака дотогава, докато тя по своя воля остави „Грейфеър“ и отиде при него. Времето беше без значение.
Хората на графа влязоха в залата и шумно се настаниха около голямата маса. Започнаха да носят храната. Както беше обещала Арабела, тя беше вкусна и топла. Когато всичко беше бързо погълнато от гладните мъже, Арабела се извини:
— Съжалявам, но няма сладкиш. Все още не съм успяла да доставя храна от Йорк.
— Твоята компания, Арабела, е достатъчно сладка — каза графът.
Комплиментът, изглежда, я изненада. Възможно ли беше той още да изпитва нещо към нея, след като знае, че е била любовница на дук Дьо Ламбер? Лицето му беше непроницаемо и Арабела реши, че думите му са просто от учтивост. Тя се усмихна.
— Много сте любезен, милорд, но истината е, че не ви посрещнах както трябва днес. Когато се отървем от врага, ще се погрижа за всичко. Когато отново дойдете в „Грейфеър“, за да видите Маргарет, ще ви посрещна както се полага.
Когато шотландците пресушиха и последната кана бира, тя се обърна към графа:
— Фицуотър ще ви покаже коя е вашата стая, милорд — каза тя, направи реверанс и се прибра в стаята си, където я чакаше Лона.
Тя я посрещна развълнувана с думите.
— Графът и хората му се кълнат, че утре по това време сър Джаспър ще е вече в гроба, милейди! Сигурна съм, че графът ще удържи думата си!
— Слава на Бога и на Пресветата Дева! — отговори Арабела, съблече се и си легна, като отхвърли мисълта, която за кратко мина през главата й — какво ли би било отново да лежи в прегръдките на графа?! Потръпна, защото тялото й знаеше отговора.
— Кога да ви събудя, милейди?
— Още преди зазоряване. Искам да наблюдавам битката. Искам да видя сър Джаспър Кийн мъртъв. Той е виновникът за всичките нещастия, които ме сполетяха през последните седем години — смъртта на мама, Джейми Стюарт, разрухата, която цари в „Грейфеър“ и престоят ми във Франция. Всичко! Искам го мъртъв!
— Но имаше и хубави неща, милейди, като например женитбата ви с графа — възрази Лона.
Арабела не каза нищо повече. Обърна се с гръб към Лона, зави се презглава и се престори на заспала.
Тази вечер тя спа по-дълбоко от обикновено. Събудиха я гневните викове на Тевис Стюарт, които долитаха от залата.
— Лона? Лона, къде си? — извика Арабела и момичето бързо се появи. Носеше новини.
— Графът е ужасно ядосан, милейди! Сър Джаспър е мъртъв! А графът и брат му така се карат, че ще се убият един друг!
— Веднага ми подай робата! — каза Арабела и скочи от леглото. Наметна се и заслиза босонога по стълбите.
— Нямаш това право! — крещеше графът на брат си.
— Какво общо имат правата с тази работа, по дяволите! — отвърна Доналд и стовари юмрука си в брадичката на графа.
— Трябваше аз да го убия, а не ти! — извика ядосано графът и на свой ред удари брат си, който падна на пода.
— Каква е разликата? — изрева Доналд и се изправи на крака. — Копелето е мъртво и само това има значение! — И той удари Тевис в стомаха, което го принуди да се свие на две.