— Престанете! Веднага престанете! Какво става? — извика Арабела. — Лона ми каза, че сър Джаспър е мъртъв.
— Да — отговори графът, задъхвайки се, все още превит на две. — Брат ми го убил вместо мен.
— Доналд, моля те, обясни ми всичко — каза Арабела, като застана между двамата.
— Мама се страхуваше да не убият Тевис и така „Дънмор“ да остане без наследник. Той има само дъщеря, а тя ще бъде възпитана като англичанка…
Арабела стисна здраво зъби, като се молеше на Бога да не позволи на гнева да я победи и този път.
— Обещах на мама, че ще се погрижа Тевис да не прави глупости. Понеже сър Джаспър е слаб противник, мама се страхуваше, че Тевис ще го подцени и ще действа прибързано. Затова още преди пукването на зората, вместо да чакам сър Джаспър в крепостта, аз изпратих няколко човека да разберат къде се намира той. Копелето и хората му си бяха направили лагер съвсем близо до „Грейфеър“. Сигурно се е канил да те изненада при изгрев-слънце. Нападнахме ги призори. Битката беше кратка. Момчетата бързо и безшумно заклаха онези копелета. Сър Джаспър оставиха на мен. Беше удоволствие да го убия вместо теб, Тевис, макар той да не боравеше кой знае колко добре с меча. Донесох тялото тук, за да го видите, милейди, и за да ни кажете какво да правим с него.
— Къде е то? — попита Арабела. И тя беше малко ядосана, че не е могла да наблюдава битката, но изпитваше облекчение, че сър Джаспър е мъртъв, а Тевис — невредим.
— На двора.
Арабела побърза да излезе. Утринта беше изненадващо ясна и слънчева. Бурята се беше разпръснала само за една нощ. Небето беше яркосиньо и безоблачно. Тялото на сър Джаспър беше положено на каменните стъпала. Смъртта беше запечатала на лицето му израза на изненада и ужас. Арабела се втренчи в тялото. Господи, как е могла някога да го смята за красив? Дали смъртта го правеше да изглежда толкова незначителен, или по начало си беше такъв?
— Какво да правим с тялото, милейди? — отново я попита Доналд.
— Покажете го и от двете страни на границата, за да се знае, че е мъртъв и че вече няма да тормози беззащитните хорица. Благодаря ти, Доналд Флеминг. Стори ми голямо добро и съм ти длъжница. Когато и да поискаш услуга от мен, ще ти я дам.
— Отивай си у дома, Доналд — каза графът, все още ядосан.
— Не се ядосвай, братко — отговори му той. — Мама беше права: докато не осигуриш наследник за „Дънмор“, не можеш да вършиш глупости. А ти няма ли да си дойдеш у дома? Работата вече е свършена. Окото ти съвсем скоро ще посинее, братко — каза той, като се вгледа внимателно в лицето на брат си.
— И твоето — отбеляза сухо графът, а после се усмихна широко. — Зъбите ти още на мястото си ли са, момче?
Доналд Флеминг прокара длан по брадичката си и отговори:
— Май два-три са се разклатили леко, но поне са си на мястото. Защо не си дойдеш у дома с мен? Пак заради тази проклета жена ли?
Графът го изгледа мрачно.
— Искам да остана малко при дъщеря си. — Все пак не се осмели да му откаже обяснение.
— Хм — каза Доналд. — Да взема ли хората със себе си?
— Да. Ще си дойда след няколко дни. Няма да се намери човек, толкова глупав, че да нападне Тевис Стюарт дори когато той язди съвсем сам.
Макар да не повярва нито за миг, че Тевис остава единствено заради дъщеря си, Доналд Флеминг замина за дома си, като взе със себе си всичките мъже. Питаше се само дали брат му щеше да убеди и Арабела да се върне у дома.
А Тевис последва Арабела в залата, където им поднесоха обилна закуска, а на графа предложиха и бира.
— Защо отпрати хората си? — попита Арабела.
— Те си свършиха работата, а и ти не би могла да ги храниш дълго време.
— Много мило, че си се сетил за това, Тевис. — За първи път тя се обърна към него по име. — След година или две „Грейфеър“ ще е стъпил на краката си и отново ще предлага гостоприемството си.
— А ще можеш ли да го накараш отново да процъфти, любима? — попита я той, като неусетно се върна на любимото си обръщение.
— Да, разбира се, че ще мога! Тази година няма да има никаква реколта, но ще можем поне да подготвим полята за сеитба. А напролет ще засадя отново и овощната градина.
— А как ще преживеете зимата, като нямате храна?
— Ще купя зърно и брашно от Йорк. Ще окосим тревата и ще я изсушим за храна на животните, а напролет ще купя още овце. Можем да ловим зайци и елени, горите са богати на дивеч. Ще се справим, Тевис.
Много му се искаше да й каже, че всичко това е лудост. Че „Гиейфеър“ никога няма да бъде същият. Дори в най-хубавите си времена имението не беше богато, та сега ли? Но тя нямаше да се вслуша в думите му, беше наясно с това. Щеше да си помисли, че говори така, защото иска да я завоюва отново, и думите му щяха да издълбаят пропаст между тях. Затова той само слушаше и кимаше, докато тя излагаше плановете си за бъдещето.