Той остана в „Грейфеър“ няколко дни, като избягваше да се противопоставя на Арабела за каквото и да било. Беше посветил цялото си внимание на дъщеря си и се преструваше, че нищо не се е случило, че, както преди, те са истинско семейство. Двамата станаха свидетели на сватбата на Лона и Фъргюс Макмайкъл. Той им каза, че винаги са добре дошли в „Дънмор“, и тогава се сети, че не би могъл повече да отлага изпълнението на задълженията, които го зовяха към дома. Тръгна си, като обеща да се върне веднага щом може.
През есента идваше толкова често, колкото се осмеляваше, и винаги й носеше нещо, което да й помогне да се справи по-добре със задълженията си. Каса вино, няколко сандъка с ябълки и круши. Знаеше, че тя е отговорна за прехраната на всичките си хора и дели и последната си троха хляб с тях. Страхуваше се, че може и да гладуват през зимата. През февруари започнаха зимните бури и той не можа нито веднъж да отиде в „Грейфеър“. Ядосан и загрижен, вървеше напред-назад в Голямата зала на Дънмор и никой не се осмеляваше да се доближи до него. Страхуваше се за безопасността на Арабела и на дъщеря си.
— Господи, няма ли да спре да вали сняг? — викаше той, като всъщност не се обръщаше определено към някого.
Майка му, която последната буря принуди да остане в „Дънмор“, спокойно му отговаряше:
— Ще спре да вали тогава, когато Господ пожелае, Тевис, и нито миг по-рано. Хайде, седни. Държиш се като разглезено дете.
— Те почти бяха свършили дървата последния път, когато бях там, мамо — отговори той. — Ами ако не са успели да отрежат нови? Ще измръзнат до смърт!
— Но тревогата ти не може да промени нищо, Тевис. Ако е рекъл Господ, ще измръзнат. Какво би могъл да направиш? — все така спокойно, каза лейди Марджъри. Тя вече не се надяваше, че Тевис ще се ожени за някое добро шотландско момиче. Беше разбрала, че сърцето му винаги ще принадлежи само на Арабела.
Когато времето се подобри, той отново прекоси границата и откри, че те са прекарали сравнително удобно и охолно зимата. Но в ранна пролет „Грейфеър“ беше поразен от болест. Бялата смърт отнесе няколко деца и десетина възрастни. Арабела живееше в непрекъснат ужас, че и Маргарет може да се разболее. Това обаче не стана. Дойде и едрата шарка. Този път лейди Маргарет Стюарт не се изплъзна невредима. Разболя се тежко. Майка й стоеше непрекъснато до леглото й и се грижеше за нея с всеотдайност, но състоянието на детето като че ли не се подобряваше. Изпаднала в ужас, Арабела изпрати да повикат граф Дънмор, който пристигна още на другия ден, блед и измъчен. Няколко часа по-късно пристигна и лейди Марджъри Флеминг, като носеше от своите собствени лекарства, за да помогне на внучката си. Цялото тяло на малката Маргарет беше покрито с червени петна. Тя се оплакваше, че я болят очите. Не можаха да й помогнат. Лейди Маргарет Стюарт умря в прегръдките на майка си само две седмици преди да навърши четири години. Отчаяна, Арабела искаше да се хвърли от най-високата кула на крепостта, но Тевис Стюарт я възпря. После тя изпадна във вцепенение, което продължи няколко дни.
Междувременно Тевис погреба дъщеричката им до другата й баба — лейди Роуина. Графът също страдаше жестоко, но се опитваше да не показва мъката си, за да не утежнява още повече тази на Арабела. Неговата мъка беше по-малка и заради това, че той почти не познаваше детето, което Арабела беше отвела от „Дънмор“, когато беше още двегодишно. Беше сигурен, че той и Арабела ще имат и други деца. Страхуваше се много повече за жената, която обичаше.
— Трябва да я вземем със себе си в „Дънмор“ — каза му лейди Марджъри. — Няма да се учудя, ако чумата последва шарката. Мястото е бедно и нездравословно, Тевис. В „Дънмор“ ще мога да се грижа по-добре за нея.
— Не — отговори графът. — Тя няма да ми прости, ако отново я отведа насила. Трябва сама да пожелае да ме последва, мамо.
— Но тя е съсипана от мъка и не може да разсъждава трезво — настоя лейди Марджъри.
— Този път ще трябва да ми се довериш, мамо — каза той. — Вече познавам достатъчно добре Арабела. Искам отново да я имам за съпруга, а това няма да стане, ако я отведа оттук насила. Скоро тя ще разбере, че с „Грейфеър“ е свършено. Маргарет е мъртва, а тя го искаше за нея. Ще я спечеля, ако бъда търпелив.
— Ти си романтичен глупчо — каза майка му, изпълнена с нежност. — Сигурна съм, че Арабела ще оцени твоите качества, когато мъката й премине. — Тя прегърна и целуна сина си. — Аз ще се върна у дома, Тевис. Не мога да направя нищо повече нито за теб, нито за бедната Арабела. А ти не се бави много, момчето ми. Помни, че имаш задължения в „Дънмор“!