Той изпрати майка си и се върна в спалнята на Арабела, за да види, че тя най-после е излязла от вцепенението. Беше много бледа, а под очите й имаше огромни сини кръгове. Той седна в края на леглото и взе малката й длан в своята, целуна я и попита:
— Как се чувстваш, любима?
— Маргарет наистина ли е мъртва, Тевис? Или просто съм имала кошмар?
— Нашето дете го няма вече, любима — отвърна нежно той, като се питаше защо ръцете й са леденостудени. — Не можехме да й помогнем и ти го знаеш. Мама каза същото. Някои деца преживяват шарката, но други, като нашето, биват победени от болестта.
Тя мълчаливо кимна, по бузите й се стичаха сълзи.
— Погребах я до майка ти, защото мислех, че така ще пожелаеш — каза той.
Арабела затвори очи. По бузите й продължаваха да се стичат сълзи.
— Аз й липсвах цяла година от живота й, Тевис — плачеше тя. — Цяла година! И за какво? Да, направих го за нея, Тевис, но нея вече я няма. Вече нищо не ми остана. Всичко беше напразно, Тевис! Съсипах и моя, и твоя живот, продавах тялото си, за да дам „Грейфеър“ на Маргарет. Сега не ми остана нито той, нито тя. Сигурно това е божието наказание за прекомерната ми гордост и за многото ми други грехове. Може би отец Анселм беше прав, като ми каза преди толкова много години, че жените трябва да са покорни и смирени, че трябва да се подчиняват безрезервно на съпрузите си.
Тези нейни думи накараха Тевис да избухне в гръмогласен смях.
— Не мога да повярвам на ушите си, Арабела Грей! — възкликна той. — Сигурно си преуморена и отчаяна от мъка. Господи, момиче, че ти дори не знаеш какво означават тези думи! Но трябва да ти кажа, че няма да бъда недоволен, ако се оставиш в ръцете ми.
— Какво? Какво искаш да кажеш с това да се оставя в ръцете ти?
— Арабела Грей — каза тържествено той, — ще станеш ли отново моя съпруга? Обичам те, винаги ще те обичам. И мисля, че и ти винаги ще ме обичаш.
— Да, винаги ще те обичам — каза простичко тя. Беше минало времето, когато можеше и искаше да го заблуди. Сега трябваше да говорят откровено. Изкушаваше се да приеме предложението му.
— Значи ще се омъжиш за мен, момиче? Ще бъдеш отново моята избухлива съпруга?
— Аз бях любовница на дук Дьо Ламбер — призна тя.
— Знам — отговори той.
— И това няма значение за теб? — попита недоверчиво тя.
— Любовницата на дук Дьо Ламбер не беше моя съпруга каза той. — Онова момиче, което е прекарало три дни с Джейми, също не беше моя съпруга — продължи спокойно той. Като че ли я удари гръм.
— Ти… ти, знаеш? — каза тя на пресекулки.
— Да, знам всичко — отговори той. — Нямаше дори да си го помисля, но Доналд ми подхвърли идеята, когато беше в едно от лошите си настроения. Отхвърлих обвинението, но то ме накара да се замисля. Защо Джейми би ти помогнал? И се сетих, любима. Сетих се, че заради това си се развела с мен — за да не посрамиш името ми. Но знаех, че ме обичаш и винаги ще ме обичаш.
— Да, Тевис, но не мога да оставя шепата хора, които са ми останали верни, да се грижат сами за себе си. Те не ме изоставиха в нещастието и аз не мога да ги изоставя!
— Разбира се, че не можеш. Но мисля, че можеш да им помогнеш, любима. Ще разделим земята ти на няколко парцела и ще ги дадем на най-способните да ги стопанисват. Ще им построим хубави каменни къщи, в които да живеят. Така те ще се прехранват, а печалбата от онова, което остане, ще заделяме настрани. То ще бъде зестрата на нашата втора дъщеря. А когато се омъжи, ще наследи цялото имение.
— Да — съгласи се тя, — планът е добър. А камъните за къщите, Тевис, ще вземем от самата крепост.
— Ще разрушиш „Грейфеър“, любима? — Той беше изумен.
— Крепостта е построена от моите прадеди на име Грей. Векове наред тук са живели членове на фамилията. И само носител на името Грей има право да я разруши. Струва ми се, че тя вече на никого няма да е от полза. Вече е почти разрушена. Ако я оставя така, тя ще стане свърталище на граничните разбойници. Какъв недостоен край за крепост, която винаги е имала огромно значение! Не, ще я разруша.
Когато се съвзе от мъката и здравето й се подобри, Арабела Грей раздели земята си на парцели и ги даде на младите мъже, които я бяха придружили дори в изгнанието й и й бяха останали верни до самия край. На Фицуотър дадоха най-големия парцел и го освободиха от наем за земята. Парцелът щяха да наследят неговите синове, които щяха да плащат минимален данък. Първите камъни от разграждането на крепостта използваха за възстановяването на църквата. За да разградят крепостта, извикаха на помощ хора от „Дънмор“. А новите стопани на земята се занимаваха с обработката на полята, засадиха наново овощната градина и се грижеха за овцете и едрия рогат добитък. Едно от условията при раздаването на земята беше всеки мъж да си вземе скоро съпруга. Новите стопани трябваше да издигнат къщите си до настъпването на зимата. Имаше хора, които смятаха съюза между „Грейфеър“ и „Дънмор“ за странен, като се имаше предвид, че едните бяха англичани, а другите — шотландци, но бързо се убедиха, че хората не са различни от двете страни на границата.