Англичанинът само се беше изсмял и пръстите му се бяха вкопчили още по-силно в тъмночервената й коса. Беше я принудил да вдигне лице към него.
— Казах ти, Юфимия, че ще бъдеш моя само докато ми доставяш удоволствие. А ти вече не го правиш, курво от границата.
— Тогава ме остави да си отида — беше го помолила тя. Робърт Хамилтън беше видял съвсем ясно ужаса, изписал се на лицето й. Тъмносините й очи излъчваха паниката на обречено на смърт животно.
— Да те пусна да отидеш? Къде, при граф Дънмор? Не! Щом няма да бъдеш моя, тогава, за Бога, няма да бъдеш и негова! Вече не искам да бъдеш моя любовница, Юфимия, но съм в правото си да реша каква да бъде съдбата ти.
Той я беше дръпнал и завъртял китката си така, че тя беше застанала с лице към хората му. Свободната му ръка беше разкъсала дрехите й. Тя беше останала напълно гола.
— Не гледайте — беше заповядал Робърт Хамилтън на по-малките деца. Знаеше какво ще последва. Ужасът се беше свил на ледена топка в стомаха му.
— Тази нощ плячката ни е съвсем нищожна, момчета мои. Разполагаме само с това — беше казал сър Джаспър Кийн на хората си. — Може би и вие ще пожелаете да се позабавлявате с това хубаво парче. Тя е гореща и сочна. Аз вече съм я подготвил, сгорещил съм я още повече, така че тя е готова да ви приеме. Вземете я!
И той грубо беше бутнал Юфимия напред. Тя се беше препънала, но беше успяла да запази равновесие. Кръгът от зли английски лица се беше стегнал около нея. Тя диво се оглеждаше, надяваше се, че ще успее да се измъкне. Със закъснение се беше опитала да прикрие гърдите си и триъгълника между бедрата си с малките си длани. Пламъците от пожара хвърляха играещи сенки по млечнобялото й тяло. В мъртвата тишина се чуваше само пращенето на огъня. Тогава един огромен жител на граничните райони се беше отделил от останалите. Докато се приближаваше към нея, той освободи от панталона си огромния си мъжки орган. Юфимия беше изпищяла и бясно се беше завъртяла, търсейки с поглед проход в тълпата, който би й позволил да избяга. Но такъв нямаше.
— Хайде, ела, момиче — беше изревал мъжът и неумолимо беше направил още една крачка напред. — Джони ще ти достави удоволствие.
И той беше протегнал ръка към нея. Юфимия отново беше изпищяла и се беше опитала да избяга, но още двама от мъжете бяха изскочили напред. Те я бяха хванали и приковали към земята, докато онзи, който се наричаше Джони, беше коленичил с усмивка между бедрата й.
Сега, като си спомни това, Робърт Хамилтън отново потрепери. С измъчено лице и хлътнали очи той вдигна поглед към граф Дънмор.
— Само миг беше достатъчен, за да се наруши дисциплината, с която тези мъже са свикнали. Те всички зверски я изнасилиха. Пред очите ми, и пред очите на сестрите ми, те я обладаваха отново и отново, и отново. Също като Мег, и аз ще чувам писъците й до деня на смъртта си. Никога няма да си простя, господарю! Може би щях да успея да я спася по-рано през деня, но не го направих. Бях клекнал в рова, криех се, докато те убиваха пред очите ми моята сестра. Не можех да й помогна. Всичко, което можех да направя, беше да успокоявам Мег и Мери и да преча на малкия Джорди да заплаче. А той наистина беше изпаднал в ужас! Бях сам. А те бяха много. Момичетата и старата Уна се притискаха в мен, висяха по ръцете ми, молеха ме да не ги напускам. Какво можех, какво трябваше да направя? Не можех да оставя по-малките си сестри и брат си на милостта на тези чудовища. Не можех да жертвам и тях. Не можех! Когато свършиха с Юфимия, те хвърлиха голото й тяло в пламъците. Тя отдавна беше мъртва, сигурен съм, защото от известно време беше престанала да пищи. После англичаните взеха конете и говедата ми и прекосиха границата заедно с тях. Въпреки обичта, която изпитвах към Юфимия — а аз наистина я обичах, господарю, — мога да заявя, че всичко това нямаше да се случи, ако тя не си беше курва по рождение. Сега вече знаете цялата истина! Цялата истина! — предизвикателно завърши момчето и отново вдигна поглед към графа.
Между по-възрастния мъж и младото момче се възцари дълбока тишина. Наруши я Тевис Стюарт, който постави ръка върху рамото на момчето, за да го успокои.
— Всичко е свършено — каза той тихо. — Ти и семейството ти ще дойдете с мен в замъка Дънмор и ще останете там, докато построим отново дом за вас. — Гласът му беше лишен от всякакви чувства. — Каквато и да е била, Юфимия Хамилтън щеше да бъде моя съпруга. Няма да позволя семейството й да страда. Англичаните, които убиха сестра ти, нанесоха позорно петно върху честта на рода Стюарт от Дънмор, както и върху честта на Хамилтънови от Калкърин. И тъй като аз съм настоящият граф Дънмор, на мен се пада правото да отмъстя на онова жалко английско рицарче. Ще си отмъстим, момче, обещавам ти!