— Какво ще направите, господарю? — попита Робърт Хамилтън.
— О, Роб, първо трябва да открием къде живее този нагъл англичанин. Ще сравним къщата му със земята така, както той постъпи с твоя дом. Ще доведем обратно конете и говедата ти и, разбира се, ще откраднем и неговите коне и говеда. Тогава англичанинът ще си помисли, че сме приключили с него, но ние ще имаме още работа, Роби. Ще го наблюдаваме и ще чакаме. Сър Джаспър се е похвалил на сестра ти, че крал Ричард ще му намери добра партия за женитба.
— Може да е било само хвалба — каза момчето — и нищо повече. Защо кралят би се занимавал с някакъв си дребен васал? Не знам за този човек почти нищо. Само онова, което Юфимия ми е разказвала за него. Не знам дали има къща. Сестра ми никога не е споменавала за някакви по-особени и силни връзки, които той би могъл да има.
— Търпение, момко — посъветва го графът. — Времето ще ни помогне да научим за Джаспър Кийн всичко, каквото пожелаем. Ако крал Ричард наистина има намерение да ожени нависоко този мъж, ще го разберем. И най-вероятно ще направим тази богата наследница вдовица още преди да е станала булка. За свършеното онази нощ в Калкърин англичанинът ще заплати двойно и тройно.
— Но как ще открием дома на сър Джаспър? — настоя момчето.
— Помисли, Роб! Ти каза, че този мъж не можел да държи члена си в гащите и имал момичета и от двете страни на границата. Господ ми е свидетел, и ние си имаме разбойници, но онази нощ този англичанин е убил жена от благородно и уважавано шотландско семейство. Направил го е предумишлено, проявил е жестокост и зъл нрав. Ще го намерим, момче. Сигурен съм, че все някой знае къде са земите му. Хората ще проговорят. Или защото ще изпитат силно възмущение, като разберат за престъплението му, или защото ще дадат воля на алчността си. Ще предложа награда, за каквато и да е информация, която ще ни заведе до онова проклето копеле. Понякога златото е много по-добро оръжие дори и от меча.
Младото момче помисли малко, а после кимна. Беше съгласно с думите на граф Дънмор. Някой го дръпна нетърпеливо за ръкава. То погледна надолу и видя съсухреното, сбръчкано лице и крехката фигура на дребна старица.
— Какво има, Уна?
— Какво има? — повтори с раздразнение старата жена. — Ще ви кажа какво, господарю Роб. Мис Мег е готова да припадне. Мис Мери и малкият Джорди са премръзнали до кости и са гладни. Вече загубих едно от скъпоценните си деца. — По бузите й потекоха сълзи, макар гласът й да остана силен и спокоен. — И ще загубя още няколко, ако вие двамата тук продължавате да говорите за отмъщение. Същото можете да направите и след като стъкмите хубав огън и напълните чиниите си с топла храна, нали?
Когато Уна се скара толкова високо на момчето, лека усмивка докосна ъгълчетата на устните на Тевис Стюарт. Тя беше дребна и прегърбена женица, но беше повече от очевидно, че не се страхува от никого.
— Малките могат ли да яздят, жено? — попита я той.
— Да — отговори му тя. — Аз яздя заедно с мис Мери. Мис Мег може да язди с господаря Роб, но някой трябва да вземе Джорди. Ако можех да избирам, щях да предпочета кола, защото самата аз не обичам четирикраките добичета. А и къде бихме могли да отидем, бих искала да знам?
— Ще дойдете с мен в Дънмор, добра жено, ще вземем и малките. Майка ми, лейди Флеминг, ще ме посъветва как да постъпим с тях. Ще останете в замъка ми, докато построим отново „Калкърин Хаус“ — каза й графът.
Уна кимна.
— Постъпвате правилно, като ни предлагате подслон — каза тя с тон, който подсказваше, че се смята за мъдра и всезнаеща. А после отиде отново при малките, които я чакаха, и седна на един огромен камък, който някога беше част от къщата.
— Тя е едно от копелетата на нашия прапрадядо — обясни момчето. — Майка й е кърмила законните деца на дядо.
— Разбирам — отговори графът. — Тя ви е родственица и това е добре, защото роднините обикновено са предани служители!
Момчето се изчерви, все едно че с думите си графът целеше да му се подиграе.
— Не знаех как трябва да се отнасям с Юфимия — обясни безпомощно то, като че ли някой му искаше това обяснение. — Тя беше по-голяма от мен с три години. След като майка ни умря при раждането на Джорди, татко започна да задоволява всичките й прищевки. Тя беше най-голямото му дете и неговата любимка, макар той да не си го признаваше. А после, миналата година, татко беше убит, а аз можех да я контролирам не повече от него. Тя винаги правеше каквото си иска, господарю — завърши простичко Робърт Хамилтън.
— Юфимия не беше ме омагьосала с чара си, Роб. Ако бях неин брат и тя се държеше така, сигурно щях да я бия. Не я познавах особено добре, но се надявах, че след време ще се харесаме и ще започнем да се уважаваме. Знаеш защо те помолих за ръката й. Време е да се оженя. Майка ми непрекъснато ми го повтаря. И ми харесваше идеята да се оженя за жената, чиито земи граничат с моите. Освен това Юфимия беше много красива, а мъжете обичат да имат красиви жени в леглото си, защото това прави онази работа по-приятна.