— Да — съгласи се весело момчето. — А също така е хубаво, когато жената мирише приятно. Юфимия винаги миришеше на диви рози. — А после, като се опомни, Робърт Хамилтън каза: — Благодаря ви, че ни се притекохте на помощ, господарю, и за това, че ще дадете подслон на семейството ми и на слугите ни.
Причините, поради които графът искаше да се ожени, не изненадваха Робърт Хамилтън, защото бяха приемливи — разумни и практични. Любовта обикновено се появяваше по-късно, по време на брака, ако въобще се появеше. По-често любовта нямаше нищо общо с добрата женитба и не беше задължителна, за да се смята една партия за подходяща. Той беше поласкан от честта, която им беше оказал граф Дънмор, като го беше помолил за ръката на сестра му, защото, като полубрат на крал Джеймс, Тевис Стюарт можеше да си търси съпруга много по-нависоко. Докато не се беше появила тази възможност за женитба, момчето дори не беше виждало графа, защото той беше непрекъснато в двора, отдаден на служба на брат си. Репутацията му беше на честен, макар и труден, човек.
— Заплашва ни проливен дъжд, Роб — каза графът, с което прекъсна размишленията му. — Пролетта подрани тази година. Сестрите ти и брат ти не ми приличат на деца, които биха могли да понесат много несгоди. По-добре е да тръгнем незабавно.
Момчето погледна загрижено по-малките от него деца.
— Да — каза то и изведнъж почувства колко е изтощено от преживените събития.
Графът видя умората, изписала се по лицето му, и каза:
— Колкото по-скоро стигнем в Дънмор, момче, толкова по-бързо ще начертаем плана си за отмъщение срещу сър Джаспър и хората му. Нито моята чест, нито твоята, могат да бъдат удовлетворени, докато англичанинът не заплати за живота на Юфимия със своя собствен живот. Но първо ще се позабавляваме с него. — Той махна с ръка и им доведоха конете. Възседна жребеца си, взе малкия Джорди от ръцете на Уна и намести треперещото му телце на седлото пред себе си. — Стой спокойно, Джорди — предупреди той строго малкото дете, — иначе ще подплашиш коня. Ти си Хамилтън, а Хамилтънови не се страхуват от нищо, освен от самия дядо Господ, нали?
Малкото момченце беше обърнало огромните си сини очи към него и беше кимнало сериозно. Макар че мъжът с рунтавите черни вежди беше малко страшничък, думите му го успокоиха. Тогава то погледна около себе си и изведнъж се почувства гордо. Никой нямаше по-хубав кон от този. Старата Уна и сестра му Мери бяха възседнали малък скопен кон, а Роб щеше да язди с Мег.
— Ще стоя съвсем спокойно — прошепна то в ухото на графа.
— Добро момче! — отговори той и малката им група потегли.
Робърт Хамилтън, който придържаше почти изпадналата в несвяст Мег, погледна само за един кратък миг към останките на дома си. Останките на „Калкърин Хаус“ се чернееха на фона на надвисналите буреносни облаци. Почернелите камъни бяха грозно свидетелство за онова, което се беше разиграло тук, а обгорелите дървета още пушеха, като че ли плачеха за отмъщение. Беше готов да се закълне, че все още чува писъците на Юфимия в пронизителния вой на засилващия се вятър. Да! Графът беше прав, той искаше да си отмъсти. Душата на Юфимия щеше да намери истински покой само след като отмъстяха за нея. Независимо от разпуснатите си нрави, тя му беше сестра. Когато по-късно мислеше за нея, щеше да си спомня само щастливите мигове. И нейните последни думи към него: „Спаси децата!“.
В самия край добротата, която Робърт Хамилтън вярваше, че е присъща за всички жени, беше взела връх над всичко друго в душата на сестра му, дори над порочността й. За първи път в живота си тя беше помислила за другите, а не за себе си. Тя щеше да бъде отмъстена. Да! Тя ще бъде отмъстена! Момъкът — господар на Калкърин, извърна погледа си от тъжните останки на дома си, заби пети в тялото на коня и препусна в надигащата се буря.
ЧАСТ I
Булката от границата
Глава 1
Замъкът „Мидълхъм“ беше стъпил здраво върху южните хълмове. Високите му сиви стени и покритите с червени керемиди кули се издигаха над Уинслидейл: малко селце, резиденция на краля. Този прекрасен ден от късния септември кралят беше в замъка си. Знамето му, на което беше изобразен бял глиган, се вееше над най-високата кула. Бяха изминали три месеца от коронацията му. Шествието, което той предвождаше и което преди няколко седмици беше минало по улиците на град Йорк, беше истински триумф. Как обичаха неговите поданици, любимците му от северните земи, и с каква топлота бяха приели Ан и малкия Едуард в сърцата си. Приемът беше такъв, че той беше останал по-дълго, отколкото възнамеряваше първоначално. Беше се наложило да извършат церемонията по провъзгласяването на Едуард за принц на Уелс в Йорк. А сега, на път за южните си земи, той беше придружил сина си и неговата съпруга до „Мидълхъм“, неговия любим замък, който с гордост наричаше свой дом, за да си почине няколко дни, преди отново да се заеме със задълженията си. Неди, както беше наричан принцът от най-близките си хора, щеше, разбира се, да остане тук, когато баща му, кралят, заминеше.