Очакваше пред него да застане безукорна и изискана светска дама с руси коси.
Гейлън Чандлър беше пълна противоположност на жената, която си бе представял.
Червеникавата й коса сякаш пламтеше като буен огън и стърчеше във всички посоки. Беше слаба и толкова бледа, като че години наред е била затворена вкъщи. Не носеше никакъв грим. Зимният вятър беше оставил по лицето й отпечатъци от ледените си пръсти — червени петна бяха избили не само по страните й, но и по слепоочията.
Носеше маратонки, джинси и палто от ангорско сукно. Всъщност платът сигурно беше евтина имитация от вълна и памук — нито един уважаващ себе си дизайнер не би изработил подобно безформено, широко като палатка тюркоазно синьо палто. Дрехата беше толкова необичайна и толкова крещяща, че не й подхождаха аксесоари в друг цвят. Може би затова младата жена носеше ръкавици с един пръст, изплетени от тюркоазно синя прежда.
„Божичко, не вярвам на очите си!“ — помисли си той.
Ако денят беше 1 април и ако Лукас Хънтър бе човек, комуто колегите биха дръзнали да устроят шега, щеше да предположи, че червенокосото създание с неописуемо грозно палто е „първоаприлска изненада“ — стриптийзьорка, която предизвикателно ще се съблече пред него. Ще свали перуката, скриваща гарвановочерните й къдрици, а като захвърли ужасното палто, лицето й вече няма да изглежда толкова мъртвешки бледо. Ала денят бе 23 януари, а моментът не беше подходящ за изненади, устроени от колеги на Лукас по случай завръщането му в Ню Йорк. Нямаше място за веселие, докато осем болни момиченца бяха в ръцете на безумеца.
Появата на червенокосата положително не беше шега въпреки абсурдната й външност. Лукас се запита как ли е получила мястото на водеща в Кей Си Ар, за което мечтаеха повечето репортери. Тази жена изглеждаше така обезсърчена, сякаш отдавна се е простила с мечтите си… бе така крехка, привлекателна и безпомощна…
Той тръсна глава и с изненада осъзна, че изпитва странни и необясними желания — например да я вземе в прегръдките си, да я защити, да я накара да забрави болката от миналото… Мислено се упрекна заради моментната си слабост, напомняйки си, че младата жена е репортерка, добрала се до информация, която може да причини смъртта на невинни жертви. Осъзна още, че е неин заложник, както осемте момичета бяха заложници на Антъни Ройс.
— Госпожице… — Той сви рамене. — Извинете, забравих името ви.
Стори й се, че в гласа му прозвучаха подигравателни и жестоки нотки. Непознатият говореше с лек британски акцент и се изразяваше като човек от висшето общество. Навярно при други обстоятелства, ако видеше друга жена, този елегантен сивоок мъж щеше да стане, за да я посрещне. Гейлън явно не бе заслужила подобно уважение. Но дори когато бе седнал, от цялото му същество се излъчваше могъщество, той внушаваше респект.
И вдъхваше страх.
Този човек, който и да бе той, очевидно ръководеше операцията за освобождаване на заложниците.
Тя се запита дали наистина е забравил името й. Едва ли — недопустимо е за човек с неговия пост. Явно целеше да я постави на мястото й, да й напомни, че е некадърница, която зрителите бързо ще забравят.
Точно така — ще я забравят, и то много скоро.
— Казвам се Гейлън Чандлър — отвърна тя престорено равнодушно. — Тази вечер случайно бях в Шести блок на болницата и…
— Случайно ли?
— Да.
— По какъв повод бяхте там?
— Няма значение.
„Има, и още как! — помисли си Лукас. — Това е най-големият удар в кариерата ти.“ Отначало беше заподозрял, че е отишла в болницата, защото е научила за операцията на дъщерята на мултимилионера.
Сега обаче се питаше дали не я обвинява несправедливо.
— Наистина няма значение — промърмори, макар че много държеше да узнае кого е посетила в болницата. Мислено се упрекна, задето за миг се е поддал на чувствата си, и добави: — Важното е, че се интересувате от Бека. Защо?
— Защото я видях в детската стая, където сега са задържани заложниците.
— Видели сте в детската стая в Шести блок на болницата момиче, което според вас е Ребека Пакстън Райт, така ли?
— Сигурна съм, че беше тя!
— Нима? И защо сте толкова сигурна?