— Лейтенант ли? За кого говориш?
— Предполагам, че си се срещнала с Лукас Хънтър.
— Не може да бъде! Не знаех, че се е върнал от Австралия.
— Тази вечер е кацнал и от летището е дошъл право тук.
— Приключила ли е обсадата на онова селце в Куинсланд?
— Да. Благополучно за всички, освен за водачите на сектата, а Лукас незабавно взел самолета за Ню Йорк… Ей, Гейлън, ти, изглежда, си послушала съвета на Вивека да не следиш новините… поне до този момент. Всички очакваха да се откажеш, да избягаш, а ти се върна като победителка!
„Това се отнася за Лукас Хънтър, не за мен“ — помисли Гейлън. Името му й беше добре познато от рубриката на Розалин Сейнт Джон, която в продължение на три седмици бе оплювала новата водеща на Кей Си Ар и бе превъзнасяла „зашеметяващо съблазнителния“ лейтенант от отдел „Убийства“.
Похвалите и ласкателствата по негов адрес изпълваха почти цялата й колона. Намекваше, че лейтенантът притежава разностранни способности и че от някои се облагодетелстват само любовниците му, а от други — цялото общество. Освен това имал невероятни познания за психологията на престъпника, които му помагали не само за залавянето на опасни убийци, но и при провеждането на преговори с безумци, задържали като заложници невинни хора.
Наследил бил несметно богатство, което се възвръщало от многобройните инвестиции, макар той да харчел с широка ръка за своята кауза, за своя „кръстоносен поход“ в защита на онеправданите.
Розалин изрично подчертаваше, че Лукас Хънтър не получава заплата нито от нюйоркската полиция, нито от местни или задгранични организации за борба с престъпността, които го призоваваха на помощ в кризисни ситуации. Журналистката го наричаше „ловец — аристократ, който преследва набелязаната жертва, докато я залови“.
Сама по себе си личността на Лукас Хънтър бе необикновена и като магнит привличаше общественото внимание, но този път той бе изправен пред ужасяващо предизвикателство: да залови убиец, който не само върлуваше в Манхатън, а избираше жертвите си измежду най-красивите жени. Жени, с които Лукас бе имал интимни отношения.
След откриването на втория обезобразен труп убиецът бе изпратил на Розалин Сейнт Джон писмо, което гласеше: „Жените в живота на Лукас — неговите любовници — загиват една подир друга. Ще има нови и нови жертви, докато той се върне. Тогава ще видим кой ще победи в играта.“
Посланието беше изписано с букви, изрязани от коледния брой на „Плейбой“ и залепени върху лист хартия, и не представляваше улика за залавянето на убиеца. Очевидно съвременните престъпници гледаха много полицейски филми и знаеха, че могат да ги уличат по отпечатъците от пръсти или по тяхната ДНК.
Розалин даде на убиеца прякора Казанова и побърза да уведоми Лукас чак в Австралия. Чрез нейната рубрика от полицията призоваха към бдителност всички жени, живеещи в Манхатън, независимо дали са „познавали“ лейтенант Лукас Хънтър.
Ала предупреждението се оказа безрезултатно, трета жена беше заклана в дома си. Убиецът отново изпрати писмо, в което пишеше: „Коя ли щастливка ще бъде следващата, лейтенант? Ако държиш да научиш, остани, където си в момента.“
„Но Лукас Хънтър няма избор! — възкликваше Розалин Сейнт Джон в своя коментар, обръщайки се към престъпника и към изплашените обитателки на Манхатън. — Трябва да остане в Куинсланд, за да спаси живота на осемдесет души, сред които много деца.“ Добавяше, че сексапилният и загадъчен лейтенант безсъмнено е имал за любовници много жени от Манхатън, но сеещият смърт Казанова не може да ги избие наведнъж, както обезумелите водачи на сектата заплашваха да сторят със своите последователи.
Ала сега благодарение на Лукас заложниците бяха освободени и се намираха в безопасност.
А ловецът се бе завърнал и жадуваше за отмъщение.
— Познаваш ли го, Адам? — попита Гейлън.
— Движим се в едни и същи среди, от време на време се срещаме на разни приеми. Но никога не съм го интервюирал. Лукас никога не разговаря с представители на медиите. Какво ли е било хрумването, което си… споделила с него?
Тя сви рамене:
— Нищо особено. Все пак лейтенантът се съгласи да даде интервю след освобождаването на заложниците.
— Повтарям, че съм изумен, Гейлън! Освен това се чувствам ненужен. — Усмихна се и добави: — Толкова ненужен, че възнамерявам да се прибера у дома.
— Моля? Не, недей! Вивека знае, че си тук… — Гейлън замълча и помисли: „И държи да си тук, както и всички жители на Манхатън.“