Гейлън погледна часовника върху полицата над камината. Оставаха трийсет и една минути до полунощ. Въображаемият глас на надеждата постигна споразумение със зова на разума. Каза си, че една минута преди дванайсет ще телефонира за такси, сякаш е Пепеляшка, която очаква кочияшът да докара каляската от тиква. Когато удари полунощ, тя вече ще е в асансьора, за да слезе на земята — в прекия и в преносния смисъл. Ще вземе самолета за Канзас, ще погостува на Джулия, може би дори ще се срещне с майка си…
Белият телефон на Лукас иззвъня и сърцето й подскочи от радост. След секунди се разнесе друго иззвъняване, означаващо, че някой стои пред входната врата… и сложи край на надеждите й.
Тя вдигна слушалката на домофона:
— Ало?
— Търся госпожица Чандлър.
— Аз съм. Какво има?
— Казвам се Дойл, госпожице, и съм сержант от нюйоркската полиция. Идвам да ви съобщя, че Казанова е мъртъв.
„Свършено е! — мислено проплака тя. — Знам, че е свършено!“
— Благодаря ви. Гледах репортажа по телевизията.
— Лейтенант Хънтър помоли да ви придружа…
— Нима?
— Да, иска да бъдете с него на местопрестъплението.
— Веднага слизам.
— Един момент, госпожице Чандлър. Лейтенантът ми поръча да взема някакви документи. Каза, че вие ще ми покажете къде се намират.
— Да, разбира се. Изчакайте да деблокирам заключващото устройство. Щом влезете, използвайте последния асансьор вляво.
Известно й беше, че входната врата се отваря с код, избиран чрез белите телефони, но не го знаеше. Ето защо отиде във фоайето и натисна бутона на контролното табло, без да включи монитора и да види кой е посетителят.
Не изпита лошо предчувствие, когато ключалката на стоманената входна врата изщрака. Не си спомни как като телевизионна водеща предупреждаваше нюйоркчанките: „Преди да отворите вратата, непременно погледнете през шпионката или на монитора на охранителната система. Правете го винаги, дори да познаете гласа на посетителя. Ако ви е непознат и се представя за човек, на когото можете да се доверите, изобщо не го пускайте.“
Радостта й беше толкова голяма, че забрави предпазливостта. Напразно се е тревожила! Лукас не я е изоставил, дори иска тя да е до него на местопрестъплението. Изпратил е свой подчинен да я придружи по заледените нюйоркски улици и да я охранява, въпреки че убиецът на жени вече беше мъртъв. Толкова бе щастлива, че й идваше да полети.
В съзнанието й не прозвучаха тревожни сигнали дори когато посетителят слезе от асансьора и пристъпи в мраморното фоайе, макар веднага да забеляза скъпата му връхна дреха от кашмир.
Каза си, че навярно освен Лукас има и други богати полицейски служители. Пък и няма от какво да се страхува, нали Казанова е мъртъв. Внезапно се сети, че тъкмо този човек бе видяла да излиза от отцепената сграда на Пето Авеню. Значи Лукас го е изпратил да я вземе…
Но нещо й подсказваше, че посетителят не е този, за когото се представя. Изглеждаше прекалено изискан за обикновен полицай.
— Не сте сержант Дойл — промърмори и внимателно го изгледа.
— Не, не съм. Моля да ме извините, задето ви заблудих. Навън е кучешки студ — не ми се щеше да се обясняваме по домофона.
— Кой сте тогава?
— Казвам се Брандън Крисчънсън.
— Брандън… — прошепна Гейлън и инстинктивно отстъпи.
— По реакцията ви разбрах, че Лукас ви е разказал за мен — отбеляза спокойно натрапникът.
— Да! — Гърбът й допря стената, вече нямаше място за отстъпление. Почувства се като животно, попаднало в капан. Но колкото и да е странно, убиецът Брандън Крисчънсън изглеждаше искрено притеснен от нейния страх. — Моля ви, вървете си.
— Добре… обещавам. Ала ми отделете една-две минути, за да ме изслушате. Не се страхувайте от мен, няма да ви сторя нищо. Не ми вярвате, нали?
— Не — прошепна Гейлън. — Не мога…
— Както желаете. — Той се отдръпна, оставяйки помежду им възможно най-голямо разстояние. — Извинете за безпокойството. Постъпих глупаво, като се подчиних на инстинкта си. Но тази вечер, когато усетих колко болка и ярост се таят в гърдите на Лукас, осъзнах, че и той като мен е бил в затвор цели двайсет и две години. Вярно е, че аз съм причината за страданията му, но той влезе в килията доброволно. През изминалите години дотолкова обогатих познанията си, че изпитах желание да ги споделя с ближните си. Затова написах книгата. А тази вечер, като чух гласа на Лукас, прозрях, че само вие можете да го освободите. Но вие изпитвате страх, ужасявате се от мен. Явно съм се заблудил.