Гейлън се сепна, когато белият часовник удари полунощ.
Часът на Пепеляшка…
Време е и тя да си тръгне. Да повика тиквената си каляска, която ще я отведе в Канзас. Време е да слезе на земята, да престане да витае в облаците на надеждата, преди часовникът да прекрати среднощната си песен.
Ще се обади по телефона, докато чака асансьора…
„Почакай, асансьорът вече се качва“ — каза си, долавяйки радостни нотки в биенето на часовника.
Лукас се беше върнал у дома. Върнал се бе при нея, преди да настъпи времето на магьосниците. Появил се бе тъкмо навреме, за да спаси вълшебната приказка.
Лукас най-сетне си беше у дома, близо до нея.
Едва сега Гейлън се успокои и се отпусна в прегръдките на съня.
Двайсет и втора глава
Ала за лейтенант Лукас Хънтър кошмарът едва сега започваше.
Първото, което видя, бе оскверненият снежен ангел.
Любимата му жена лежеше гола на пода, както я бе захвърлил Сатаната. Дрехите й бяха разпилени наоколо.
Беше обляна в кръв като в кошмара, който му се бе присънил. Дълбоки разрези криволичеха от ключиците до гърдите й, от тях се процеждаха алени сълзи и се стичаха по мъртвешки бледото й тяло.
От гърдите й се изтръгна хриптене, а сърцето на Лукас подскочи от радост. Жива е, въпреки че животът й виси на косъм.
Той се спусна към Гейлън, коленичи до нея и зашепна името й, както го бе шепнал, докато се любеха. Докосна лицето й и помисли отчаяно: „Студена е като камък!“.
Продължи да й шепне нежно, докато отчаяно търсеше раната, причинила кръвоизлива. Не можеше да съзре разкъсаната артерия, но виждаше жестоките разрези върху малките й гърди. От раните се процеждаха алени капки.
Той внимателно докосна ръцете й — крилата на неговия снежен ангел, и ги притисна до тялото й, събра и краката й, защото не можеше да я гледа в тази отвратителна поза. Зави я с любимото й тюркоазно палто и посегна към телефона, който беше паднал на канапето.
Едва в този момент зърна Сатаната, скрит в сенките, олицетворението на злото, въоръжено с омразата си и с окървавен нож.
Какво ли видя дяволът в блестящите очи на пантерата?
Смърт! Беше сигурен, че Лукас ще го убие с голи ръце. Ножът нямаше да спаси живота му. Двайсет и седем години беше мечтал за часа на отмъщението, а сега беше безпомощен пред гнева на вечния си противник.
Спокойно можеше да го убие, докато проверяваше пулса на окървавеното тяло на пода, тялото на онази, която никога вече нямаше да бъде привлекателна жена.
Ала беше хипнотизиран от мъката на врага си и го наблюдаваше, без да помръдне.
Изведнъж осъзна, че дори да го бе нападнал веднага, нямаше да има успех. Лукас усещаше присъствието му и бе готов да го убие и при най-малкото движение.
Брандън крадешком погледна към асансьора, който бе единствената му надежда за спасение, сетне като привлечени от магнит очите му срещнаха погледа на врага му. Прочете в очите на Лукас изпепеляваща омраза и… пренебрежение. Презрителният поглед на стоманените очи сякаш казваше: „Мога да те убия, когато пожелая.“ Но в момента Лукас би убил само ако трябваше да се отбранява. Знаеше, че всяка изгубена секунда може да струва живота на Гейлън.
Набра номера на полицията, без да отделя поглед от убиеца, а когато диспечерката се обади, нареди веднага да изпратят линейка. Описа нараняванията на жертвата и обеща да изчака пред сградата пристигането на екипа за спешна помощ.
Брандън внимателно го слушаше, но не откри нищо подозрително, например дума, която би могла да бъде таен полицейски код за известяване на специалните отряди.
„Победих! — мислено възкликна Брандън. — Победих проклетия мръсник!“
Ако не го предизвика, Лукас Хънтър няма да се занимава с него. Очевидно мислеше само как да спаси грозноватата репортерка. В случай че не успее, ще изпитва още по-големи угризения, отколкото за смъртта на Джени, защото Гейлън Чандлър бе поверена на него.
Изненадващо за себе си Брандън установи, че искрено се надява Гейлън да бъде спасена, което бе равносилно на чудо. До края на живота й обезобразеното й тяло щеше да напомня на Лукас, че отново се е провалил, щеше да му причинява неописуеми душевни страдания.
Брандън я беше обезобразил така, че никой мъж да не я погледне, камо ли да я пожелае.
Нито един мъж, особено самец като Лукас, който бе имал най-красивите жени. Но може би чувството за вина ще го накара да остане до нея, за да я закриля.