— Гейлън вече е в интензивното отделение, Лукас. Операцията беше успешна. Ако не се получат усложнения, смятам, че най-голямата опасност премина.
— Даяна, благодаря ти! — прошепна той, премалял от радост.
Лекарката се усмихна:
— Гейлън едва ли ще ни бъде благодарна… поне през следващото денонощие. Ще я държим под непрекъснато наблюдение — дишане, пулс…
— Помогнете й да не изпитва болка — прекъсна я Лукас.
— Разбира се, не се тревожи. Ще ти го обясня просто — целта ни е възможно най-бързо да разширим белите й дробове и да осигурим достъп на кислород до всяка клетка, която е била притисната от кръвта. Налага се да остане под наркоза, за да се отпусне мускулатурата й. Според мен сънят ще й се отрази благотворно, затова препоръчвам да спи непробудно поне двайсет и четири часа.
— Ще ми разрешиш ли да я видя?
Доктор Стърлинг въздъхна.
— Не може ли? Защо?
— Ти си й спасил живота, като си й говорел в линейката на път за болницата. — Колегите й бяха разказали за чудото, извършено от Лукас, за това, как бе накарал спрялото сърце на Гейлън да затупти отново. — Но се боя, че ако сега чуе гласа ти, ще реагира прекалено… буйно, което е вредно за състоянието й. Като дойде в съзнание, се зарадвахме, защото не знаехме какви са последствията от травмата на главата й, но ни трябваха огромни усилия да я успокоим. — Даяна Стърлинг отново въздъхна. — Можеш да я видиш, но не бива да я докосваш, нито да й говориш. В момента сънят е най-доброто лекарство за нея.
— Добре, докторе. Стриктно ще спазвам препоръките ви, защото вие знаете кое е най-добро за Гейлън.
Даяна се усмихна:
— Обещавам да те повикам, ако преценя, че като се събуди, Гейлън ще се почувства по-добре в твое присъствие.
— Благодаря ти — промълви той.
През този ден още много пъти прошепна същите думи, изразявайки благодарността си към лекарите и сестрите, които час по час се отбиваха в чакалнята и го осведомяваха за състоянието на Гейлън.
Всички твърдяха, че жизнените й показатели се подобряват.
Кейси намина да го види, преди да започне дежурството й и след това. Съобщи му, че навън ледът вече се топи и скоро няма да има и следа от снежната стихия.
Гейлън спеше спокойно, ледът се топеше, а следобед се появи неочакван посетител.
— Здравей, Лукас.
— Лорънс! Какво търсиш тук?
— Току-що научих за случилото се. Как е тя?
„Добре е — машинално започна Лукас на езика на глухонемите. — Мисля, че ще оздравее.“
„Много се радвам — отвърна му по същия начин Лорънс Кинкейд и с учудване изгледа пръстите си, които дори след толкова много време не бяха загубили гъвкавостта си. — От години не съм разговарял с жестове.“
„И аз“ — каза Лукас.
Не бяха забравили магическия език, на който разговаряха с Джени, шестте години щастие не бяха заличени от паметта им.
Лукас прошепна:
— Помолих Гейлън да се омъжи за мен.
— Какво ти отговори? — усмихна се Лорънс.
— Мисля, че е съгласна. Всъщност съм сигурен, че ще приеме.
Заговориха, като избягваха болезнената тема за миналото. Когато една медицинска сестра съобщи, че Гейлън още спи, но състоянието й се подобрява, двамата в един глас й благодариха.
Щом останаха сами, Лорънс Кинкейд промълви:
— Съжалявам, че не те осинових.
— Моля?
— Това беше най-голямото ми желание, Лукас. Вече бях разговарял с моя адвокат, който предложи да се оженя за Хелена, за да улесним нещата. Възнамерявах да разговарям с нея, когато…
— Когато се случи нещастието с Джени.
— А ти напусна имението и… мен. Ако те бях осиновил, нямаше по принуда да се върнеш в Англия. Сега разбирам колко егоистично съм постъпил. Бях заслепен от мъката и от гнева си, мислех само как да отмъстя на Брандън и не обръщах внимание на по-важните неща. Когато се осъзнах, беше прекалено късно — бях загубил най-скъпите си същества — дъщеря си и теб.
— Объркан съм… не знам какво да кажа — промълви Лукас, но признателността в погледа му заместваше най-прочувствените думи.
— Например можеш да ме обвиниш, че съм лош баща — каза Лорънс.
— Не е вярно!
— Или че съм лош човек.
— Това също не отговаря на истината.
— Поне изтъкни, че след като са изтекли близо трийсет години, сега вече е късно да споделям какви са били намеренията ми.