— Не, не е късно — прошепна Лукас.
Замълчаха. Усещаха присъствието на жизнерадостната Джени, чийто пърхащи пръсти можеха да изразяват радостта и щастието й.
След няколко минути прочутият драматург наруши тишината. Новата му пиеса, озаглавена „Белмийд“, вече се репетирала. В нея се разказвало за едно семейство, което много приличало на щастливото домочадие, състоящо се от бащата, дъщерята и Лукас.
— Писах я цели три десетилетия — продължи Лорънс, — но мисля, че най-после постигнах онова, което исках. Надявам се, че ще има голям успех, ако, разбира се, актьорите и сценичните работници не са се разотишли в знак на протест, задето драматургът без всякакви обяснения е напуснал залата по време на репетицията. Дано Гейлън да оздравее до деня на премиерата. Вашето присъствие ще ми дава сили.
— Ще бъдем там — увери го Лукас. — А пък аз те каня на нашата сватба.
Двайсет и четвърта глава
В осем вечерта Даяна Стърлинг нареди на Лукас да си върви у дома. Успокои го, че състоянието на Гейлън непрекъснато се подобрява. На другия ден щели да я екстубират и тогава щели да му разрешат да влезе в стаята й и дори да поговори с нея.
— Междувременно — добави тя — ще предпиша лек и за теб — да се наспиш добре.
— Дадено, ще те послушам — промърмори той, макар че нямаше намерение да се подчини.
Не мигна цяла нощ. Беше зает… с шев и кройка.
Призори облече пластмасовата кукличка, разреса буйната й червеникава коса, която стигаше до кръста й, сетне я уви в светлокафява хартия.
Докато анестезиологът отстраняваше тръбата от трахеята на Гейлън, Лукас нетърпеливо чакаше пред интензивното отделение.
След петнайсет минути му разрешиха да отиде В стаята й.
Любимата му изглеждаше толкова мъничка и крехка В голямото болнично легло!
Още беше много бледа.
Ала когато той влезе в стаята, сякаш слънчев лъч освети лицето й:
— Лукас!
— Здравей — промълви той. Копнееше да я вземе в прегръдките си, да докосне къдриците й, но знаеше, че засега трябва да изрази нежността си само с думи. — Боли ли те?
— Само като дишам. Или като не дишам — усмихна се тя.
— Ех, ако можех да взема част от болката ти…
— Не се тревожи, Лукас. Вече съм добре. Спах непробудно двайсет и четири часа, а доктор Стърлинг обеща след няколко дни да ми разреши да се прибера…
— У дома.
— Да — прошепна Гейлън и сви рамене, при което парещата болка в гърдите й се усили. Дали не й напомняше, че тя не знае къде е нейният дом? Още не беше решила дали ще се върне в Канзас и ще заживее с Джулия или в къщата на майка си, от която беше избягала. Може ли да нарече свой дом апартамента на върха на небостъргача, където фонтанът на терасата бе украсен с ледени висулки, заключили в себе си многоцветни дъги, където бе изживяла приказни мигове, беше познала любовта и… измяната.
— Гейлън — прекъсна размислите й той.
— Какво?
— Донесох ти подарък. — Лукас й подаде куклата, увита В хартия. — Снощи я купих от най-големия магазин за играчки. Дори не подозирах, че произвеждат кукли Барби, които толкова много приличат на теб.
— Никой не произвежда толкова грозни кукли, че да приличат на мен — промърмори тя и занемя, когато видя, че куклата е облечена с нощница и болничен халат като нейните. Изумено прошепна: — Ти си ги ушил…
— Опитах се.
— Поразена съм от уменията ти. — Личеше, че дрехите са ушити от мъжка ръка, макар шевовете да бяха идеални. — Дори аз не бих могла да изработя толкова добре ръкавите.
— По едно време напълно се бях отчаял, казах си, че халатът ще бъде без ръкави.
— Не ти вярвам… Благодаря ти, благодаря ти от сърце.
— Не съм заслужил благодарностите ти.
Гейлън вдигна поглед от дрехите с идеални шевове и срещна сивите му очи, изпълнени с гняв и болка.
— Благодаря ти за всичко — изрече. — За всичко. Ако беше закъснял само с няколко минути…
— Спомняш ли си какво се случи?
„Разбира се — помисли си тя. — Спомням си от начало до край прекрасния сън… който можеше да завърши трагично.“
— Мисля, че си спомням всичко.
— Разкажи ми го, ако това няма да те разстрои.
— Нали краят е щастлив, останалото няма значение. Вече съм добре, честна дума. И така, започвам. Брандън дойде точно в единайсет и двайсет и девет. Пуснах го в апартамента, без да се уверя, че наистина е сержант от полицията, за какъвто се представи. Сигурно ще ме упрекнеш, че съм глупачка. Но по телевизията току-що бяха съобщили, че убиецът е мъртъв. — „Освен това бях заслепена от радост, че не си ме изоставил“ — помисли си и продължи: — Само след няколко минути разбрах грешката си…