— Когато те е нападнал — прекъсна я Лукас.
— Не. Отначало беше олицетворение на смирението и добротата. Успя да ме убеди, че иска да се срещне с теб и да ти помогне да забравиш миналото. Разбира се, твърдеше, че е невинен, и дори имаше правдоподобно обяснение как спомените ти се били объркали след травмата, причинена ти от загубата на Джени. Накратко — аз се хванах на въдицата му и отслабих бдителността си. Също като Вивека, която е била като омагьосана от разказа на Адам… Лукас, вярно ли е, че той е Казанова?
— Вярно е, но медиите го научиха едва вчера следобед, когато ти спеше. Сигурно някой ти го е съобщил тази сутрин.
— Не… Брандън ми го каза.
— Брандън ли?
— Бил е в съседния апартамент с командосите. Ти не знаеше ли?
— Не.
— Но сигурно си доловил присъствието му. Затова се върна толкова бързо.
— Да, усетих го — каза Лукас, сетне шепнешком добави: — Но причината да се върна по-рано беше съвсем друга.
— Така ли?
— Да. Ще ти я съобщя, след като ми разкажеш какво ти стори Брандън. Разбира се, ако не си уморена.
— Чувствам се като новородена след цяло денонощие сън. — Помисли, че е готова да будува дни наред, само и само да чуе думите, съответстващи на нежността в очите му. — Докъде бях стигнала? А, да — тъкмо ти казвах, че Брандън успя да ме заблуди, но не напълно. Досетих се накъде бие секунди преди да признае, че буквално полудял, като слушал Адам да говори за убийствата. Когато извади ножа, донякъде бях подготвена. Помъчих се да окажа съпротива, но той изви ръцете ми и ги завърза. Едва се държах на краката си. Опитах да приложа трик от самоотбраната, но Брандън с всичка сила ме блъсна към камината. Ето как се счупиха ребрата ми, а при падането си ударих и главата. Не загубих съзнание, но ми се струваше, че съм лека като перце и се нося във въздуха. Най-любопитното е, че не се страхувах, дори когато ме съблече. Не можех да се съпротивлявам, затова се предадох и продължих да се нося във въздуха.
За миг Гейлън замълча и затвори очи, за да проникне в мъглата, обвиваща спомените й. Досети се как й се беше сторило, че Брандън… не, Лукас залива с топъл сироп гърдите й.
— Какво си спомни?
— Нищо. — Тя отвори очи и се усмихна — нямаше намерение да му разказва виденията си. — После часовникът започна да отброява секундите, оставащи до полунощ, и чух приближаването на асансьора. Знаех, че си ти и… останалото е вече минало. — Внезапно усмивката й помръкна.
— Какво те тревожи, Гейлън?
— Сигурно известно време съм била в безсъзнание. Спомням си как ти ми говореше и как се обади на полицията, но не знам какво се е случила между теб и Брандън. Той беше още в апартамента и също чу приближаващия се асансьор.
— Наистина го заварих в жилището, но не се стигна до конфронтация. Знам и че е напуснал апартамента, след като ние потеглихме към болницата. — Лукас замълча, припомняйки си с удивление как виждаше какво прави Брандън, все едно го заснемаше с видеокамера. Ето защо беше дал съвсем точни нареждания на тримата полицаи, които бяха дошли в спешното отделение. — Взел е колата ми и се е отправил към летище „Кенеди“.
— Навярно са го спрели и са го арестували.
— Грешиш. Отказал е да се подчини на заповедта да спре и се е наложило колегите да го преследват.
— Но как е възможно… улиците бяха заледени…
— Вярно е — тихо каза Лукас. Колегите му бяха рискували живота си, но не и живота на невинни минувачи, тъй като по това време улиците са били пусти. Полицаите бяха приели риска, за да отмъстят заради колегата си, заради стореното на Гейлън. — Брандън изгубил контрол над колата, тя се завъртяла и се забила в уличен стълб. Той загинал на място, други пострадали няма.
— Радвам се, че колегите ти са се разминали със злополука, но най-вече — че Брандън е мъртъв. — Гейлън сви рамене, но този път не усети парещата болка. — Сигурно ще ме помислиш за безсърдечна, но…
— Онова чудовище не заслужаваше милост — прекъсна я Лукас и я изгледа втренчено: — Спомняш ли си още нещо?
— Какво например?
— Например онова, което ти казах по пътя към болницата. Случайно да си спомняш какво те попитах?