Напомняше й на Лукас, на бъдещия й съпруг, под чиято студена външност туптеше горещо сърце.
— Какво ще правя? — попита го една сутрин.
— За какво говориш, скъпа? — недоумяващо я изгледа той.
— С какво ще се занимавам, когато стана твоя съпруга?
— С каквото пожелаеш. С твоите способности можеш да конкурираш най-добрите модни дизайнери.
Предложението му я върна към действителността, както беше очаквал. Любимата му жена мечтаеше да сътворява облекла само за онези, които обичаше искрено — за скъпата й Уини, за майка си, за куклите, които подаряваше на болни момиченца. Навярно с радост щеше да ушие сватбената си рокля, също както бе ушила широкото си палто от тюркоазносиня материя, защото това е бил любимият цвят на Уини и е пасвал на ръкавичките с един пръст, които бяха скъп спомен за Гейлън.
— Наистина ли искаш да бъда модна дизайнерка, Лукас?
— Не.
— Тогава каква професия да избера?
— Искаш ли да ти отговоря откровено… като мъж? Страхувам се обаче, че ще ме помислиш за егоист.
— Да, искам — замечтано отвърна тя и сините й очи се изпълниха с щастие. Знаеше, че Лукас никога няма да постъпи егоистично спрямо нея, че винаги ще я поставя на първо място.
И този път не остана излъгана. Както винаги, Лукас предугади най-съкровеното й желание.
— Искам да бъдеш у дома.
— В твоя апартамент ли?
— Прощавай, колко съм нетактичен! Сигурно ще пожелаеш да сменим жилището, за да не ти напомня постоянно за случилото се.
— Там за пръв път познах любовта, Лукас! Това е нашият дом! Там искам да живея и да се подчинявам на желанията ти. С какво искаш да се занимавам?
— Мечтая да бъдеш малката стопанка на големия дом. Да шиеш, да поддържаш градината на терасата, да се грижиш за децата ни.
— За децата ни ли, Лукас?
— Мислех си, че ще искаш да имаме много деца.
— Искам… — прошепна тя. — Искам куп деца и теб.
Лукас обсипа с целувки лицето й.
— Имаш ме, Гейлън. Дано не ти омръзна.
— Никога няма да ми омръзнеш!
— Дано. Защото не съм наясно какво ще правя отсега нататък. Напоследък се питам дали след смъртта на Брандън не съм загубил способността си да усещам злото. Може би през изминалите години съм долавял присъствието на Джени, а сега душата й най-сетне е намерила покой.
— Душата на Джени — замислено повтори Гейлън. — Или твоята душа.
— Може би имаш право. — Каквато и да беше причината, той се чувстваше като новороден. Мракът, който го обгръщаше, бе заменен от ярка светлина. Навярно това усещане се дължеше на Гейлън, на всепобеждаващата любов.
Искаше неотлъчно да бди над нея, да я наблюдава, докато тя спи, и да я буди с нежни слова.
Но Гейлън настоя той да се заеме с работата си. Още не беше написал официалния доклад за обстоятелствата около смъртта на Брандън Крисчънсън и Адам Вон. След като приключеше и двата случая, за пръв път от много години лейтенант Лукас Хънтър можеше да си позволи да излезе в отпуск.
— Ако през деня се занимаваш с писмена работа, нощем ще спиш по-добре, защото ще бъдеш уморен — добави тя. — Май не си мигнал, откакто в нашия апартамент се разрази снежната буря.
Каза му още, че с нейната Барби никога не оставали сами и не скучаели. Всеки ден разговаряла по телефона с Джулия, почти винаги имала посетители, дошли да се изповядат.
Първа дойде Вивека. Като никога се държеше смирено, дори някак гузно. Надявала се, че някой ден Гейлън и Лукас ще й простят. Била заблудена от Брандън, повярвала в невинността му и допуснала много грешки, опитвайки се да му помогне, включително неприятния епизод с Лукас в колежа…
Гейлън побърза да я прекъсне:
— Било каквото било, Вивека. Да забравим миналото и Брандън. За всички нас той също принадлежи на миналото. Не ти се сърдя. Не си подозирала, че братовчед ти е психопат.
Пол също беше сред посетителите… и също бе измъчван от чувство за вина заради грубостта си към Гейлън.
Ала тя беше готова да извини поведението му:
— Разбирам, че си бил изваден от равновесие от смъртта на Мариан, Моника и Кей. Освен това всичко, което говореше по мой адрес, беше вярно.
— Бях непростимо жесток… обсипвах те със злобни нападки.