— Слава богу! — облекчено възкликна тя, сетне в гласа й се прокраднаха горчиви нотки. Явно чувстваше вина заради случилото се. — Било е… ужасно! Само като си помисля, че допуснах този човек в дома си… в дома на Гейлън… не намирам оправдание на постъпката си.
— Не бъди толкова сурова към себе си. Не си знаела какво става, нали?
— Не! Не! Като ги видях заедно, останах потресена. Разбира се, Марк направи всичко възможно да ме убеди в неговата версия.
— Надявам се, че не е успял.
— Не съм глупачка, въпреки че известно време бях заслепена от чувствата си към него. През онази фатална вечер отначало бях толкова поразена, че изобщо не чувах думите му. Ала като се опомних, за пръв път прозрях какъв човек съм приела в дома си… — Сините й очи потъмняха. — Как е възможно да съм била толкова заслепена!
„Заслепена!“ — повтори наум Лорънс. Думата го жегна като нажежено желязо, припомняйки му дългите месеци след смъртта на Джени, когато бе забравил за Лукас и неволно го беше прогонил.
— Случва се — промърмори, опитвайки да я утеши. Ала Бес не търсеше съчувствие, също както самият той не бе позволил на Лукас да го утешава.
— Нещастието се случва, ако стоиш със скръстени ръце, ако не го предотвратиш! — горчиво възкликна тя. — Позволих непоправимото да се случи, вината е изцяло моя.
— Може би си подозирала истината, но подсъзнателно си отказвала да я приемеш. Влюбена ли беше в Марк?
— Влюбена ли? — повтори Бес и се замисли. — Не… макар че тогава мислех другояче. Не, причината беше друга — моята себичност. — Поклати глава и продължи: — С Гейлън бяхме не само майка и дъщеря, но и приятелки, животът ни беше прекрасен, но аз чувствах някаква празнота. Искаше ми се до мен да има мъж, с когото да споделям радостите и неволите, който да ми бъде опора.
— Защо се упрекваш? Желанието ти е било съвсем нормално. Събитията са могли да се развият по друг начин — да срещнеш подходящ човек, който да обикне Гейлън като своя дъщеря и да станете сплотено семейство. Тогава животът ви е щял да бъде още по-щастлив отпреди.
— Но това не се случи, нали? — Тя свъси вежди и се замисли. — Знаеш ли, отначало всичко вървеше като по мед и масло, сетне…
— Продължавай.
— Сетне тя се отдръпна от мен. Повтарям, че с нея бяхме повече от майка и дъщеря, но неочаквано започнахме да се отчуждаваме. Недоумявах защо, напразно си блъсках главата да открия причините. Гейлън твърдеше, че всичко е наред, но тревогата ми не изчезваше. Подозирах, че крие нещо от мен. Предполагах какво ли не, но бях далеч от истината. Накрая си казах, че отчуждението ни е в реда на нещата, че когато едно момиче стане девойка, се дистанцира от майка си в търсене и утвърждаване на истинското си „аз“. Тревогата ми бе заменена от тъга — липсваха ми щастливите часове с моето малко момиченце. Искрено вярвах, че причината е Гейлън, не аз…
— Не си имала повод да търсиш вината другаде.
— Така е — промълви Бес. — Защото моята скъпа дъщеря със златно сърце нарочно е скривала истината от мен. Щадяла ме е, въпреки че аз не сторих същото за нея.
— Направила го е от обич, искала е да бъдеш щастлива.
— И аз я обичах… обичам я повече от всичко на света. Ала тя не разбра какво чувствам, защото с нищо не й показах колко държа на нея. През онази ужасна нощ е решила, че Марк означава за мен повече, отколкото тя. Помислила е, че ще предпочета да я изгоня, да я отстраня от живота си, за да бъда с него. Нямам представа кога обичта й е била заменена от гняв… толкова бях заслепена, че съм пропуснала да го забележа. Всъщност…
— Какво? — нетърпеливо попита Лорънс.
— След известно време Гейлън се промени, макар че продължаваше да страни от мен. Изглеждаше много щастлива и някак по-спокойна. Като я питах с кого прекарва часовете след училище и вечерите, неизменно отговаряше: „С приятелки.“ Мисля, че не ме лъжеше…
— Наистина е имала приятелки — прекъсна я той, спомняйки си какво му бе разказал Лукас за Уини, Джулия и баба Ан. — Много добри и верни приятелки.
За миг лицето й се озари от усмивка — едва сега тя разбра, че Гейлън, която се е чувствала изоставена, все пак не е била самотна. После заговори отново:
— Не знаех кои са приятелките й, не бях чувала дори имената им. След като изгоних Марк и му забраних да прекрачва прага на дома ми, открих, че Гейлън е избягала. Цяла нощ обикалях с колата из града, за да я търся. Най-лошото бе, че не знаех при кого може да се е подслонила. На другия ден напразно я чаках пред училището — не дойде. Продължих да я издирвам, разпитах познати, но никой не я беше виждал. Завинаги беше изчезнала от живота ми.