Брандон Бърмингам беше смаян. Гледаше петната кръв по чаршафите. Погледът му се плъзна бавно по тялото на Хедър, той се любуваше на изящната извивка на бедрата, на стройните й крака. За малко да протегне ръка и да погали тесния й гръб, но беше прекалено объркан от изхода на тази среща. Отначало спокойната й, сдържана оценка на положението, когато пристъпи прага на каютата му, слабата й съпротива, сякаш на игра, после неопитността й в леглото, а сега този нестихващ плач и кръвта по чаршафите. Дали не е момиче, което беднотията е принудило да излезе на улицата? Дрехите и държането й противоречеха на такова предположение, но ръцете й, макар да бяха тесни и бели, не бяха ръце на дама, която не познава физически труд.
Той поклати глава, облече се и отиде да си налее чаша уиски. Отпи голяма глътка и се загледа замислено през прозореца, през който бе видял не малка част от света. Беше чужденец в тази страна, отечество на неговите родители. Малко след женитбата си баща му, човек с благородническо потекло, но авантюрист по природа, беше тръгнал да открива Америка и тази земя тук бе престанала да бъде негова. От десет години родителите му бяха мъртви. Майка му почина от блатна треска, няколко месеца по-късно баща му си строши главата, когато се опитваше да обязди един от дивите коне, които толкова обичаше. Родителите му бяха оставили двама сина и завидно богатство: плантация, господарска къща и земя за първородния син, а за по-малкия, Джеф, голяма сума пари и процъфтяваща търговия в Чарлстън, град, който родителите му обичаха, който им бе станал за дълги години нова родина.
Като дете на такива родители — своенравен баща, но мила и спокойна майка — опора на семейството, той, Брандон Бърмингам беше водил суров, пълен с приключения живот. Като момче трябваше, ще не ще, да ходи на училище, но след това побърза, въпреки волята на баща си, да се наеме като юнга на един кораб, за да опознае света. Разбра как се живее в открито море, плува с много кораби и се изкачи по стълбицата до офицерско звание. Но през изминалите години не беше всякога по море. Вече умееше да управлява плантацията, да проучва пазара и да продава на сметка реколтата си. Нищо от наученото не беше забравил.
Напоследък плантацията бе станала отново център на вниманието му. Беше навършил тридесет и пет и сега искаше да се откаже от пътуванията, да се радва на уседналия живот. Беше потеглил от Чарлстън с мисълта, че това ще е последното му пътуване. Имаше намерение да разшири плантацията, да създаде семейство и се надяваше да заживее щастливо и спокойно.
Усмихна се замислено. Странно наистина, че любовта към земята може да накара един мъж да върши неща, от които разумът би трябвало да го възпре. Щеше да се ожени за Луиза Уелс, въпреки че не я обичаше и знаеше, че моралът й не съответства на изискванията към една истинска лейди. Щеше да се ожени за нея преди всичко защото искаше да си върне земята, станала нейно притежание след като е била преди години собственост на семейство Бърмингам. Баща му я беше продал на времето на Уелсови. След смъртта на родителите си Луиза бе останала сама и сега плантацията й беше много запусната. Девойката потъна в дългове. Наследеното от баща й едва стигна за погасяването им. Наложи й се да продаде всичко с изключение на няколко роби, които й трябваха, за да поддържа високия си жизнен стандарт. Търговците в Чарлстон отдавна се колебаеха дали да продължат да й продават на вересия. Затова тя беше предоволна, че е оплела в мрежите си един от най-богатите ергени в града. Да, беше го оплела, използвайки земята за примамка. На няколко пъти се опита да я откупи от нея срещу огромна сума. Парите ужасно много й трябваха, но тя отказваше, предпочитайки да заложи в играта своята женственост. Когато го примами в леглото си, Луиза се престори на девственица, но той не се остави да го измамят. Твърде много неща се приказваха за нея. Но опитността й в леглото не му беше неприятна и му беше всъщност безразлично колко отдавна е изгубила невинността си.
Той сбърчи чело — беше достатъчно странно, че той, произхождащ от семейство, в което ревността и собственическото чувство бяха играли толкова голяма роля, той, синът на един баща, комуто толкова приличаше физически, не ревнуваше дори от мъжете, които са споделяли преди него леглото на годеницата му. Беше ли студен? Или неспособен да обича? Ако беше изпитвал поне капчица ревност, докато тя поглеждаше към друг мъж, навярно и чувствата му към нея щяха да са сега по-различни.
Когато Джеф разбра за годежа му, той обяви брат си за побъркан. Кой знае, може да беше прав, но Брандон си имаше свои представи за нещата и макар да не бе наследил дори малък дял от чувството на ревност, така присъщо на бащата, беше не по-малко упорит в своенравието си. Навикът на бащата да взема решения и да върши всичко според волята си, беше присъщ и на сина. Дори когато родителите му умряха и му оставиха голямо наследство, той продължи да върши каквото си иска. Помоли Джеф да се грижи известно време за плантацията. После купи този кораб и обиколи с него всички морета, с което умножи богатството на Бърмингамовци.