Уйлям беше прекалено зает да покрива шията и гърдите й с горещите си, влажни целувки. Не обърна внимание на това какво прави Хедър, докато не усети ножа в хълбока си. Тогава видя и острието. Стисна с ругатня китката й, изви я. Тя извика от болка, но не изпусна ножа. Яростта му, че това нежно момиче се бе решило да го заплашва, не знаеше граници. Хедър се бореше с последни сили. Тежестта му така я притискаше, че имаше чувството — още малко й гръбнакът й ще се прекърши. Уйлям я извиваше все по-назад, а после освободи едната си ръка и й отне ножчето. Хедър разбра, че няма повече шансове. Престана да се съпротивлява и се строполи рязко на пода. Сега Уйлям Кърт загуби равновесие, препъна се и се просна в целия си ръст. Изстена от силата на удара. А Хедър се вдигна бързо на крака, готова да бяга, докато Уйлям се претърколи бавно по гръб. На гърдите му, отляво ножчето за плодове стърчеше сред бавно разширяващо се червено петно.
— Измъкни го — простена той. — Тя се наведе, но когато понечи да хване ножа, сякаш се вцепени. Направи крачка назад и вдигна в сляп ужас ръце към устата.
— Моля те — изпъшка той, безсилен — помогни ми.
Тя ухапа в неописуема паника, ръцете си, погледът й се рееше безсмислено из стаята. Той стенеше все по-силно и тя загуби ума и дума. Страх и омраза се бореха в душата й: Ако умре…
— Хедър, помогни ми!
Гласът му секна, брадичката му трепереше, сякаш нямаше сили да си поеме дъх.
Отнякъде й дойдоха сили да си събере ума в главата. Поуспокои се. Наведе се, пое си дълбоко въздух и сега намери смелост да хване здраво ножа. Опря другата ръка гърдите му и го изтегли. Острието се противопостави за миг, а после бавно се поддаде. От раната бликна кръв, Уйлям простена и загуби съзнание. Хедър смъкна бързо една кърпа от закачалката и я притисна към раната. Сложи ръка на гърдите му. Не усети сърцето му да бие. Сега се взираше уплашено, дано открие признак на живот, сложи ръка до ноздрите му, но не усети дъх. Когато долепи ухо до гърдите му, не чу сърцето му да тупти. Собствената й кръв шумеше в ушите й. Отново изпадна в паника. Този път разумът не можа да я успокои.
— Господи божичко, какво направих! — изпъшка тя, ужасена. — Трябва да викна помощ. — Мислите й се объркваха. Но кой щеше да й повярва? На нея, на една чужденка? Затворът Нюгейт беше претъпкан с жени, които твърдяха, че са се опитали да ги изнасилят, а в същия затвор вече ги очакваше дръвникът на палача.
Няма да й повярват, че е било нещастен случай. Вече виждаше как строгият съдия с дълга бяла перука я проклина от съдийското си кресло, а лицето му се превърна изведнъж в това на леля Фани, когато произнесе присъдата:
— Утре, още преди изгрев слънце, ще бъдеш отведена в Нюгейт Скуер, където…
Не беше в състояние да разсъждава. Ехото от строгия глас на съдията запали в нея изгарящ страх, който изпепели душата й. Цялата затрепера и ако не беше коленичила, сигурно щеше да падне. Наведе глава и дълго стоя така, неспособна да се съсредоточи. Когато най-сетне отново я вдигна, вече я владееше една единствена мисъл: Трябва да се махна от тук!
Да, трябваше да бяга. Не бива да е още тук, когато намерят трупа на Уйлям. Трябва да бяга.
Бръкна с уплаха в джоба му за ключа. Събра нещата си във вързопче, притисна го към гърдите си и избърза към вратата. Там спря за миг и хвърли поглед назад. Отново изпита ужас. Отключи вратата и хукна с все сили през коридора, а после по стълбите надолу. Когато понечи да дръпне завесата в приземния етаж, изведнъж изпита вледеняващ страх: там, зад завесата имаше някой, той я дебнеше, преследваше я. Обърна се, видя задната врата и изтича на улицата.
Тичаше, тичаше и не се решаваше да се обърне назад. Представа нямаше накъде тича. И дали е успяла да избяга от преследвачите? Имаше ли изобщо някой зад нея? Или беше взела ударите на собственото си сърце за нечии стъпки?
Тичаше без да спира през лондонските улици, покрай магазини, дворци и малки бедни къщици. Изобщо не обърна внимание, че въпреки късния час, няколко души спряха и се загледаха подире й.
Най-сетне се почувствува толкова отмаляла, че въпреки смъртния ужас, трябваше да спре и да се облегне на корава каменна стена, за да си поеме дъх. Дробовете й сякаш щяха да се пръснат. Всяко поемане на въздух й причиняваше болка. Стоеше, разхлипана, облегната на стената, опитваше се да дойде на себе си. После изведнъж си даде сметка, че тук въздухът носи миризма на сол и значи е някъде на пристанището. Вдигна глава и отвори очи. Обгръщаше я гъста мъгла, от която нищо не се виждаше. Едва смееше да диша. Някъде по-далеч на един уличен ъгъл светеше факла. С такова желание би пристъпила в осветения от нея кръг, но не се решаваше да напусне мястото си. Дори да събере кураж, няма да знае в каква посока да бяга… Представа нямаше къде се е озовала. Чу как водата се плиска тежко срещу вълнолома, чуваше скърцането на мачти и от време на време гласове в далечината. Но тези шумове идеха сякаш отвсякъде и освен факлата не можеше да зърне никъде светлинка.