Рей Бредбъри
Пламтящият човек
Раздрънканият форд се кандилкаше по изровения път и вдигаше жълти облаци прах, които се уталожваха едва подир час и оставаха да лежат неподвижно в полудрямката, вцепенила света в средата на юли. Някъде в далечината се спотайваше езерото — студеносин скъпоценен камък сред сгорещената зелена трева. Нева и Дъг се клатушкаха в тенекията, скрепена с нажежени болтове. На задната седалка се въргаляше термос с лимонада, а в скута на Дъг втасваха пикантни сандвичи с шунка. И момчето, и лелята поемаха горещия въздух, а разпаленият им разговор надминаваше и тази температура.
— Аз съм гълтач на огън — подхвърли Дъглас. — Въздухът направо пари като го гълтам. Кога най-после ще стигнем езерото?
Изведнъж пред тях се появи човек.
Разкопчаната риза разкриваше загоряло от слънцето тяло, косата бе с цвета на узряло жито, а очите пламтяха със син огън сред гнезда от бръчици, понеже примигваше на силното слънце.
Нева удари спирачките. Огромни облаци прах закриха човека. Когато златистите прашинки се разнесоха, двамата видяха пожълтелите от горещината котешки очи на мъжа — гледаше сърдито и враждебно, с предизвикателство и към времето, и към нажежения вятър.
Непознатият се втренчи в Дъглас.
Дъглас се притесни и отмести поглед.
Виждаше се, че мъжът е прекосил полето, обрасло с висока пожълтяла трева, прегоряла и повехнала от продължилата месец и половина суша. Личеше си пътечката през тревата, оставена от нозете му в посока към шосето. Пътечката изглежда започваше от изпарилото се блато и безводното корито на рекичката, където имаше само напечен от слънцето камънак и размекнат от горещината пясък.
— По дяволите, та вие спряхте! — сърдито извика мъжът.
— По дяволите, така е! — викна Нева в отговор. — Накъде сте се запътили?
— Не съм решил още.
Мъжът скочи като котка, намести се на задръстената с багаж задна седалка и извика:
— Тръгвайте, защото то иде подире ни. Имам предвид слънцето — уточни той, посочвайки право нагоре. — Бързо, иначе всички ще полудеем!
Нева натисна педала за газта. Изпод колелата захвърча чакъл и автомобилът се плъзна право по нажежения до бяло прах. Пространството с рев се разделяше на две. Над целия шум се носеше гласът на мъжа:
— Карайте със седемдесет, не с осемдесет мили в час! Дявол да го вземе, а защо не вдигнете деветдесет?
За миг Нева се взря в натрапника, в лъва, обсебил задната седалка, сякаш преценяваше дали не може да затвори зейналата му паст с поглед. И като че ли успя.
Разбира се, това беше мнението на Дъглас за звяра. Да, това не беше просто непознат, нито стопаджия, а именно натрапник. Само две минути след като бе скочил в нагорещената до червено кола този тип с коса на вмирисан на джунгла дивак успя да се намести в атмосферата на автомобила редом с Дъглас и неговата почитаема изпотена леля. А Нева, сграбчила кормилото, се мъчеше да приведе успешно колата през неспирния напор на горещия въздух и пороя от чакъл.
Междувременно на задната седалка съществото с лъвска грива и с бяло на очите, придобило жълтия цвят на току-що изсечена лъскава монета, облиза устни, погледна в огледалото право в Дъг и му смигна. Момчето си опита да смигне в отговор, но клепачът му отказа да се спусне.
— Да сте се опитвали някога да разберете… — закрещя мъжът.
— Какво? — прекъсна го също с крясък лелята.
— Да сте се опитвали някога да разберете — продължаваше да крещи натрапникът, навел се напред между двамата — дали полудявате заради времето, или сте си луди поначало?
Въпросът бе прекалено странен и изведнъж лелята и племенникът усетиха хлад, макар да бе горещо като в пещ.
— Не разбирам какво точно… — отвърна Нева.
— Никой не разбира! — сряза я мъжът, от когото наистина се носеше миризмата на клетка с лъв.
Тънките му ръце бяха увиснали между двамата и нервно връзваха и развързваха някакво невидимо въже. Мърдаше, сякаш под мишниците му гореше огън.
— В дни като днешния в главата на човек е същински ад — рече той. — Луцифер е роден в такава жега и в такава пустош. Всичко пари, ако го докоснеш, а хората не обичат да ги докосват.
И смуши първо жената, после момчето. Те подскочиха.
— Виждате ли? — усмихна се досадникът. — В дни като днешния какво ли не ти идва на ум — и пак се усмихна. — Не е ли това лятото на скакалците, дето се появяват на всеки седемнайсет години, за да сеят гибел? Не е ли време вече да се появи тази проста, но многобройна напаст?
— Не зная — каза Нева, гледайки пътя.
— Това е лятото! Гибелта ни чака зад следващия завой. Мислите ми текат толкова бързо, че очите ме заболяха, а главата ми се цепи. Обикновените несвързани мисли ще предизвикат огнен взрив в мозъка ми. Защо… Защо!