Нева мъчително преглътна, Дъг затаи дъх.
Изведнъж и двамата усетиха, че ги обзема ужас. А мъжът продължаваше да бърбори несвързано, загледан в зеления пламък на мяркащите се край пътя дървета, и душеше гъстия горещ прах, който се вихри около тенекиената кола. С глас нито висок, нито нисък, а равен и спокоен, мъжът продължи да говори:
— Да, така си е, на света съществуват много повече неща, отколкото хората знаят. Ако има скакалци, които се появяват на всеки седемнайсет години, защо да няма и такива хора? Замисляли ли сте се по този въпрос?
— Не — обади се някой от двамата.
„Май бях аз“ — рече си Дъг, защото усети, че устата му помръдна като мишка.
— А какво ще кажете ако има хора, появяващи се на двайсет и четири, или на петдесет и седем години? Свикнали сме, че човек расте, жени се, има деца. И изобщо не ни идва на ум, че някои хора сигурно се появяват на света и по друг начин — да речем като скакалци, през определени периоди, без да се знае кога, в един зноен ден посред лятото…
— Кой би могъл да знае? — обади се същата мишка и устните на Дъг се разтрепериха.
— А кой би могъл да знае дали в света няма генно заложено зло? — попита Човекът на Жарещото слънце, сърдито загледан с немигащи очи в светилото.
— Какво зло? — не разбра Нева.
— Генно заложено зло, госпожо. Лоша кръв, както се казва. Хора, родени зли, израсли зли и умрели зли — без каквато и да е промяна през житейския им цикъл.
— Пфу! — възкликна Дъглас. — Искате да кажете хора, които се раждат лоши и си остават лоши?
— Правилно си го схванал, момче. Нима не е възможно? Щом има хора, които се смятат за ангели от първия им уханен дъх до последната непорочна проява, защото да не съществува и чистото зло от първи януари до края на декември, цели триста шейсет и пет дни?
— Никога не ми е хрумвало такова нещо — обади се мишката.
— Помислете! Само си помислете! — не спираше мъжът.
Нева и Дъг мислиха около пет секунди.
Мъжът, загледан с едно присвито око в хладното езеро и притворил другото, сякаш размишляваше в мрака зад спуснатия клепач върху складираните там аргументи:
— А сега слушайте внимателно. Ами ако невероятната горещина, тоест свръхвисоките температури този месец, тази седмица или просто днес са извадили на повърхността Злия човек, доскоро затънал в речната кал? Стоял заровен в нея цели четиридесет и седем години като някакво зловеща ларва в очакване да се роди? Той се отърсва, отваря очи, оглежда се, вече е напълно пораснал, измъква се от спечената кал, отправя се към света и казва: „Искам да хапна малко лято!“
— Какво, какво казва?
— Казва, момче, „Ще си хапна малко лято“. Ще си хапна малко лято" — така казва, мадам. „Ще разкъсам лятото на парчета!“ Я погледнете дърветата — не стават ли за вечеря? Погледнете житното поле — какво угощение! Ами слънчогледите край пътя? И насмолената хартия върху онази барака е отличен обед. А езерото в далечината? Велики Боже, та това е трапезното вино, може да се изпие до капка!
— Ожаднях — обади се Дъг.
— По дяволите, момче. Ако се замислим и си говорим истината, не жаждата е началото на състоянието, в което се намира човекът, очаквайки трийсет години в горещата кал раждането си, за да умре още същия ден. Каква ти жажда?! О, богове, твоето невежество няма граници.
— Ами…
— Какво „ами“?! Жаждата е нищо пред глада. Пред глада! Огледай се. Такъв човек ще изяде не само дърветата и цветята край пътя, но и нажежените до бяло тежко дишащи кучета. Виж там двете кучета, ето още едно. А после щастливият лакомник ще започне да се пита: „Да изям ли това, или да не го изям?“ И така ще стигне до хората. Как ти се струва, а? Ще яде хора. Варени, пържени, печени, задушени. Красиви, загорели от слънцето хора. Стари и млади. Първо старите дамски шапки, после старите дами под шапките; шаловете на младите дами и после самите млади дами; плувните гащета на момчета, а после — момчетата: лактите им, глезените, ушите, пръстите на краката, веждите. Бога ми — и веждите! Мъже, жени, момчета, дами, кучета — всичко ще влезе в менюто му. Зъбите се оголват, устните се облизват, храната е налице!
— Стига — чу се глас.
„Не аз, друг го каза“ — помисли си Дъглас.
— Дръж се, Дъг!
Викаше Нева.
Момчето видя как коляното й сякаш инстинктивно скочи нагоре, после се намеси здравият разум и стъпалото й удари спирачките.
Колата спря. Нева отвори вратата. Размахваше ръце, крещеше, сочеше отворената врата. Беше готова да сграбчи ризата на мъжа и да я разкъса.
— Вън! Махай се!
— Тук ли, госпожо? — изуми се натрапникът.