— Тук, тук! Вън, изчезвай!
— Но, госпожо…
— Излизай, или не знам какво ще ти се случи! — вбеси се Нева. — В багажника имам куп библии, а под седалката пистолет със сребърен куршум и кутия с разпятия. До двигателя са сложени лост и чук, а карбураторът е пълен със светана вода, още преди да кипне беше осветена на три места по пътя: в католическата църква „Сейнт Матю“, в баптистката църква на Грийн Таун и в епископалната църква на Зайън Сити. Стига ти само парата от тая вода! На една миля зад нас пътува негово преосвещенство епископ Кели от Чикаго, който ще ни настигне всеки миг. Край езерото ни чака отец Руни от Милуоки, а Дъглас… В джоба си Дък има стрък босилек и две парченца корен от мандрагора. Вън, вън!
— Добре, мадам — каза мъжът. — Махам се.
И слезе.
Нева подкара колата щуро.
Мъжът отзад започна да крещи:
— Вие сте луди! Смахнати! Откачалки!
— Аз ли съм лудата? Аз ли съм смахнатата? — възмути се Нева и натисна клаксона. — Велики Боже!
„Луди… смахнати…“ — се чуваше отзад все по-слабо.
Дъглас се обърна и видя как мъжът се заканва с юмрук, смъква ризата си, хвърля я на пътя и започва да я тъпче с бозите си нозе, вдигайки кълбета горещ бял прах.
Автомобилът боботеше, препускаше, носеше се с грохот по шосето, а лелята на Дъглас свирепо стискаше горещото кормило, докато малката потна фигура на Пламтящия човек не се изгуби в спечените от жегата мочурища и нажежения въздух. Накрая Дъглас каза с облекчение:
— Нева, за пръв път те чувам да говориш така.
— За пръв и за последен път, Дъг.
— Вярно ли е онова, което каза?
— Ни най-малко.
— Значи излъга. Излъга, така ли?
— Излъгах — и Нева премигна. — Не мислиш ли, че този човек също лъжеше?
— Не зная.
— А аз зная, че понякога една лъжа убива друга лъжа. Поне в случая стана така. Но не бива това да ти става навик.
— Обещавам, лельо — засмя се Дъглас. — Я кажи пак за мандрагората. Кажи за босилека в джоба ми. Кажи за пистолета със сребърния куршум, моля те.
Лелята повтори всичко и двамата избухнаха в смях.
Смяха се до сълзи и викаха, а раздрънката тенекиена кола ги носеше по разровения път. Лелята повтаряше думите си, момчето слушаше със затворени очи, после надаваше рев и се тресеше от кикот.
Смяха се чак докато си облякоха банските костюми и се потопиха в езерото. Докато не изскочиха на повърхността с блаженство, изписано върху лицата им.
Слънцето сипеше жарките си лъчи точно над главите им. Двамата щастливо се разхождаха край брега, после заплуваха в ментолово прохладните води.
Едва привечер, когато слънцето изчезна и сенките напуснаха леговищата си в дърветата, двамата се сетиха, че вече трябва да поемат по безлюдния път и да минат през пустошта покрай пресъхналото бладо, за да се върнат в града.
Изправиха се до колата, вперили очи в криволичещото шосе. Устата на Дъглас беше пресъхнала.
— Нищо не може да ни се случи.
— Не може.
— Скачай тогава в колата.
Нева срита стартера, сякаш беше умряло куче, и потеглиха.
Колата се носеше покрай синкавите дървета и пурпурното кадифе на хълмовете.
Не се случи нищо.
Завиха по широко застлано с чакъл шосе с цвета на сини сливи, вдъхваха люляковия аромат на поохладнелия въздух и се споглеждаха с очакване.
Не се случи нищо.
Накрая Нева започна да си тананика.
На пътя нямаше жива душа.
После всичко се промени.
Нева се усмихна. Дъглас присви очи и също се усмихна.
Край шосето стоеше момченце на около девет години, облечено в лятно костюмче с цвят на ванилия, с бели обувки и бяла вратовръзка. Старателно измитото му лице розовееше. Детето им махна.
Нева натисна спирачките.
— В града ли отивате? — весело попита момченцето. — Аз се изгубих. Бяхме на пикник и родителите ми са си тръгнали без мен. Много се радвам, че се появихте. Тук е доста страшничко.
— Качвай се.
Момчето се качи и фордът потегли. Гостенчето седеше на задната седалка, а Нева и Дъг се обръщаха да го видят и се усмихваха.
Детето дълго време на продума. Седеше изправено, чистичко, светнало и свежо в бялото си костюмче.
Небето над безлюдното шосе притъмня, почти нямаше звезди, захладя.
Най-после момчето се обади и каза нещо, което Дъглас не чу, но видя как Нева застина, а лицето й прибледня.
— Какво? — попита Дъг и се обърна.
Малкото момче го погледна право в очите, без да мига, а устните му се размърдаха от само себе си, сякаш бяха отделени от тялото.
Моторът се задави и изключи.
Колата бавно спря.
Дъг видя как Нева рита и блъска педалите на газта и стартера. Въпреки шума обаче той добре чу думите на момченцето, които отекнаха в странното, застинало мъртвило. Детето пое дълбоко въздух и попита: