— Всеки предмет, който ще използвам, всяка хапка, която ще вземам, ще ми спомнят за цената, с която съм ги заплатил.
Монтеверди дойде при него, прегърна го.
— Разбери ме, аз нося отговорност за живите. Разбираш ли това?
— Да, разбирам.
Вандерболт го прегърна безмълвно. Последен си взе сбогом с него Друнен. Товар лежеше на плещите му. Бремето на неизказаните думи го терзаеше. Пожела си мрак, за да може да се измъкне тихичко, или поне слепота. Откупваше ли ги жертвата на Джордж? Нима търгуваха със съвестта си посредством индулгенция? Джордж плащаше лептата. Никому не искаше да бъде задължен. Дори и на един мъртвец.
Без да изчака поканата на Монтеверди, той се обърна кръгом, преодоля бързо разстоянието и се качи на глисера с фаталния, скъпоценен товар. На входа го застигна гласът на командира. Изчаквайки, Друнен се извърна, леко към него.
Спрял по средата на стълбата, Монтеверди му кимна като за поздрав.
— Ти си по-добрият пилот от нас двамата.
— Знам.
— Прощавай!
Размениха по един преценяващ поглед. Друнен го проследи с очи — Монтеверди, с бърза стъпка се приближа-ваше до втория глисер. С всеки метър, който ги разделяше, той все повече и повече надрастваше страховете и съмненията си. Изправен пред мисията, той й се подчини. Краката му се натъкнаха на ледения ковчег. Съоръжението заемаше целия трюм, влизаше дори в пилотската кабина. За да направи място, Вандерболт бе трябвало да премахне междинната стена и седалката на втория пилот.
Хвърли поглед настрани. Големият мургав череп на Вандерболт почти изцяло изпълваше видимия сектор на носовата кабина. Той бавно обърна главата си към Друнен. Пред дяволската енергия, която излъчваха чертите му, Друнен се почувства слаб. Но внушението трая само секунди, после отново беше в състояние да го наблюдава делово, макар и не без тайна възхита. В ъглите на челото, над ушите, върху извивката на страните и върху издадените напред устни се усещаше някаква вътрешна сила. Тия проклети черни очи, помисли си той. Поглъщат цялата светлина. Като подмолно течение са.
В своята непоколебимост те предлагаха ли му помощ, убежище? Като изтощен до смърт пътник го обзе копнежът да рухне на място от умора, да заспи посред всички устойчиви неща. Къде беше целта, къде беше началото на неговия път?
Залови се за обслужващите агрегати, задвижи енергии, с решителност оживи немия механизъм, раздаде удари, сякаш трябваше да подчини на волята си непокорно животно. Обзе го чувството, че ако не направи нещо, ще се задуши. С дързостта на отчаянието се опитваше да повярва в собствената си сила, да съсредоточи чувствата и мислите си в една цел — независимо дали с крясък, с ликуване или със сълзи на очи.
Машината бързо се плъзна покрай Джордж, чиято уста изричаше неразбираеми думи. Всичко хубаво, мислете за мене, не забравяйте другарите, Земята!
Зад него, над него един глас шептеше нещо като: „Не забравяйте никога, никога!“
Вдигна ръка и я държа така, докато Джордж не изчезна от зрителното му поле. Тежката преграда зад глисера се затвори. Последното, което видя, бе червената врата, разделяща хангара от останалото пространство. Зад нея в представата му съществуваха помещения без определени лица.
Монтеверди запита механично дали всичко е наред. Уговориха се за промеждутък от пет секунди. Друнен трябваше да излети втори.
На три метра пред него зейна външната броня. Надупченият със звезди отвор се разшири.
— Как е навън? — Беше гласът на Джордж.
— Навсякъде е същото — отговори Монтеверди. — Звезди, безкраен мрак, също като у дома.
— Странно, какво ли не си въобразява човек — каза Джордж. — Дори и смъртта щеше да ми е по-лека близо до Земята. — Тихо се изсмя. — Излишно е да споменавам, но ние ще умрем в чужд край. Това е ужасно.
— Какво приказваш? — обади се Вандерболт с мек, кадифен глас. — Та ние сме съвсем наблизо. Виждаме тебе и кораба. Ние сме при тебе. Няма чужд край, ако няма и чужди хора. Ти си си вкъщи.
— Благодаря ти, Ван — промълви Джордж.
Една светлинна искра се откъсна от кораба, пламна като лъчезарна звезда.
— Джордж, Джордж! — извика Друнен. — Можеш ли да ми простиш? Прости ни!
— За какво, скъпи мой? Не е толкова трудно да умреш, когато няма какво повече да загубиш.
Тласък притисна Друнен към мекото кресло. Когато погледна в задния екран, видя космическия кораб в цялата му величественост. Два пъти по-дълъг, пред великана се разстилаше плъзгащият се светлинен лъч на спирачните агрегати. Той се потопи в мъждукащия поток от частици. Сияние обливаше от всички страни неуязвимото тяло, пречистващ огън закриляше неговото безсмъртие. Като мъгла, като дъжд, като сняг той щеше да се изсипе върху девствени морета и континенти, върху непознати планини и низини.