Намираха се откъм тъмната страна. Несъмнено уредите разрешаваха кацане и без видимост. Но на една непозната планета и най-опитният пилот не би се решил на това без наложителни причини. Нещо беше принудило Монтеверди. Продължаваше да се мъчи да установи отново контакт с тях. Мисълта, че е сам, го накара да настръхне. Хвърли поглед на контейнера, който покровителствено обгръщаше жената, сякаш тя беше виновна. Представата да бъде сам с нея не го развесели особено. Не изпитваше ни най-малко желание да си играе на Адам и Ева. Освен това съзираше под себе си не толкова кичестите цветове на рая, колкото тъмата на ада. Ван, Монте, не може да бъде да сте се блъснали в някой връх, да сте се натъкнали на вулканично изригване или на каквото и да е там. Не може да лежите някъде размазани, мъртви. Вие сте живи, обадете се, живи сте!
Предаде управлението на автопилота. После стана, промъкна се в трюма. Прекара ръка по съоръжението. Вдигна това-онова, провери внимателно с очи. Температурата се беше покачила с няколко градуса. Оставаше дяволски малко време. Поне със съвет да можеше да му помогне Вандерболт. Едно нещо със сигурност му беше ясно — критичната граница настъпваше само след няколко градуса. Щом я достигнеше, автоматът започваше съживяването. Проклинаше инструкторите, които не бяха помислили за такава ситуация: хладилните камери не разполагаха с автономни хладилни устройства. Рискът процесът на съживяване да започне във въздуха беше неизмерим. Само раздрусванията… Той преодоля изкушението да отвори капака, да разгледа лицето й.
Върнал се на мястото си, отново пое управлението. Областта с лоши атмосферни условия беше останала далеч зад него. Направи тесен завой и пое курс на юг. На екрана беше маркирано последното местоположение на изчезналите. Надяваше се, когато навлезе в обсега на предавателя, отново да възстанови връзката. В момента ги разделяха най-малко пет хиляди километра.
Продължи да ги търси все по на юг, но повикванията му останаха без отговор. Температурата в контейнера на Катлин се покачи.
Всяко по-нататъшно отлагане се превръщаше в безотговорна игра с живота й. Какво да прави? Като че ли трябваше да рискува. Да намери площадка за кацане и да включи ревитализацията без Вандерболт.
Глисерът достигна брега на едно море. Дълбоко в сушата се врязваше тесен залив, фиорд като на скандинавско крайбрежие. Мястото му се стори подходяща писта за кацане и излитане. Уредите не засякоха никакви подводни препятствия. На екрана се показа гладка водна повърхност. Тъкмо започна маневрата по приземяването, когато едва доловимо се чу гласът на Вандерболт. Той достигна до слуха му, накъсван от атмосферни смущения.
— Една… не можахме нищо… огромна сила… твърдо… катас… — Думите ставаха все по-тихи и по-тихи. Заглушаваше ги сподавен и заплашителен шум.
Потискайки отчаянието, Друнен изруга. Би било истинска лудост да излети още веднъж. Трябваше да се погрижи за Катлин при всички обстоятелства. Все пак бяха живи. Над думите на Вандерболт можеше да разсъждава по-късно.
Приземяването бе извършено майсторски. Глисерът спря плътно до брега. Развълнуваната вода се разбиваше в скалите. Отекна свистенето на двигателите. После настъпи тишина. Стори му се, че е пленник. Трескаво укрепи глисера с крайбрежни камъни, след това хвърли котва на дъното. Изпълзя обратно.
Бе необходимо натискането само на едно копче, за да даде ход на съживяването. Облегна се изтощен в креслото. Над него се издигаше звездният свод. Бяха дошли откъм една от тези искрящи светлинни точки. Извиси се на възбог. В близост до него нямаше нищо, никакъв предмет и никаква мисъл. Бъдещето изглеждаше така далечно като някакъв друг живот.