— Какво ти бъдеще? Грижиш се за надгробен паметник ли?
Той осъзнаваше несправедливостта на думите си, но тяхната лаконична отдалеченост му помогна да овладее страха си. И още една постоянна точка се задържаше сред хаоса на мислите му: „Къде е Монте?“
Вероятно при други обстоятелства горчивият тон не би убягнал на Друнен. Освен това самолетите перманентно бяха готови да поемат шестдесет или седемдесет души. Екипировка, инструменти, хранителни продукти винаги имаше на борда. Космическият кораб постоянно бе с два от тези неунищожими апарати. Натоварени, но с какво?
— Ами с каквото е необходимо — отговори Вандерболт.
Невъзмутимостта на лекаря направи Друнен агресивен. Раздразнен, той наблюдаваше движенията му. Без да мърда някоя друга част на тялото освен ръцете си, Вандерболт сортираше с ритуална отмереност инструменти — един умело конструиран идол. Признанието за собствената завист му отне и сили, и сигурност. Огорчен, притисна ръце о бедрата си.
— Спокойно — каза Вандерболт, — съвсем спокойно. Няма смисъл да се вълнуваме. Няма абсолютно никакъв смисъл.
— Разбираш ли — допълни Джордж, — не сме в състояние да повлияем на хода на нещата. Отвратително дълго време — три часа.
Докато подаваше хранителната паста на Друнен, лекарят продължи:
— Не бива да го схващаш неправилно, когато казвам, че това, дето те събудихме, вероятно е варварщина. — В думите му се съдържаше идиотска нежност, безкрайна доброта.
Друнен не разбра смисъла. В мислите му все още цареше хаос. Изкрещя истерично:
— Вие всички да не сте полудели? — Гласът му пресекна. Трахеята му сякаш зарасна. Дишаше на пресекулки. Нещо горчиво се размеси с пикантния вкус на пастата. Затрепери с цялото си тяло и трябваше да седне.
Скръстил ръце на гърдите си, Джордж се бе облегнал в едно от леките кресла от стоманени тръби и вълнен плат и гледаше втренчено пред себе си, без да вижда нищо. За какво ли мислеше?
Вандерболт отново сортираше инструменти. Повтаряше, сякаш за да го измъчва, безсмисленото изречение:
— Нищо не можем да направим, освен да чакаме, разбираш ли? Сега чакаме да се спасим. По-късно, опулили очи в чуждо небе, ще чакаме смъртта си. Това е парадоксално, нали?
— Престани!
Без да вдига поглед от заниманието си, лекарят каза:
— Вече мълча.
Това изречение най-сетне отприщи натрупаната в Друнен агресивност. Той се засили и с едно движение на ръката помете стерилизатора от масата. Дрънчащият звън отекна непоносимо.
Мигайки доволно, лекарят захвърли последната ножица върху купчината развалини. Друнен съзря приведения му гръб под престилката, врата, лисия череп, обвит с бронзова кожа. Нищо не потрепваше по него, като че ли беше вече умрял.
С изключение на далечното бучене на двигателите до тях не достигаше никакъв друг шум. Ослушвайки се, Друнен завъртя глава:
— Какво стана с другите? За тях трябва да се грижиш.
Вандерболт повдигна рамене, не отговори.
— Чуй — започна Джордж, без да отмества поглед, — другите….
— Какво стана с тях?
Вандерболт се обърна към него.
— Събудихме се един час по-рано от тебе. По правило ревитализационният процес трае шест часа. На теб ти бяха необходими седем. След три часа ще навлезем в атмосферата на една планета от тази слънчева система. Скоростта е безумно висока.
Погледът на Друнен настояваше той да продължи разказа си. Но Вандерболт само разкри здравите си зъби в самоиронична усмивка.
— Неописуемото щастие да бъдем събудени автоматично се отнася, както ти е известно, само за нас четиримата. Сто и двадесет по шест часа, разделено на четири ревитализационни комплекса… Пресметни сам, не е толкова трудно.
— И всичко това — каза Джордж — е чисто прахосване на енергия, капка в морето. Спирачните двигатели не могат да се справят. При нашата маса и при такава скорост не може да става и дума за промяна на курса. Дори ако „Фотон“ само се докосне до външните слоеве на атмосферата…
— Знаеш ли какво приказваш? — прошепна Друнен.
— Разбира се — възрази Вандерболт, — разбира се, че знае. Най-късно след един час и на тебе ще ти изглежда съвсем ясно и естествено.
— Не — каза силно Друнен, — няма да ми изглежда така, защото не искам.
— Браво — реагира Вандерболт, — идваш бавно на себе си.
Жестокостта на смъртната присъда над сто и двадесет души пречеше на Друнен да разбере сарказма на лекаря. Другарите му… и така близо до целта.
— Не ние решихме тяхната смърт — обясни Вандерболт, — а неутралната съдба, случайности, закономерности. Вече не е важно как ще го наречем.