Нито един жест, дори най-незначителна мимика или израз на безнадеждност не придружаваше тези думи. Къде беше Земята?
Целият свят беше оборудвал тази експедиция. Не само това ги задължаваше от всички останали възможности… Безпредметно бе да мисли по-нататък.
СЛЕД ТРИ ЧАСА СВЕТЪТ ЗАГИВА. СЛЕД ТРИ ЧАСА ВСИЧКИ СЪРЦА ЩЕ СПРАТ. СЛЕД ТРИ ЧАСА ….
Не трябваше ли вече отдавна да е забелязал колко е малка между другото стойността на познатите съотношения. Това не е първото начинание, с помощта на което човечеството бе създало дадености и въвело в действие механизми, поставящи под съмнение времето и пространството. Изтърканата фраза за неизчерпаемите човешки възможности погиваше в сумрак, в чакане и очакване на угасването, на избавлението.
Бягаха заради някаква смешна отсрочка. Защо изобщо, помисли си той, защо?
— Какво казваш? — попита Джордж.
— Казах ли нещо? — Той отбягна благите, котешки очи на Вандерболт, в които като прашинка се беше загнездила усмивка, пълна с тъга. Трябваше ли да го каже, трябваше ли да вярва в разбирането им? Съгласно мисията си лекарят щеше да иска да го успокоява. Щеше да използва аргументи, в които принудителната лъжа прозираше и от най-малкото нещо. Господи, защо не можеха да бъдат честни един към друг?
— Ти лъжеш себе си, Ван, себе си и нас. Съмнявам се в твоето спокойствие. Не вярвам в силата ти. Ти си така обезсърчен и изпълнен със страх, както всеки от нас, с изключение може би на Монте. — Смелостта на думите, звукът на собствения му глас съживиха в него волята. — Мен няма да ме излъжеш. Ясен си ми. Но може би ти тепърва ще се научиш, може би ние всички тепърва ще се научим изкусно да се мамим. Всичко е въпрос на време, нищо повече.
Джордж започна хладно и безстрастно да се смее.
— Ще имаме много време. Един цял живот за нищо.
Нима той щеше да се окаже прав? С безкрайна гордост Друнен беше приел тогава утвърждаването му като участник в първата галактическа експедиция. Беше живял за този миг и за никой друг. Бе правил жертви, но не му бе липсвало нищо. Проста сметка бе движила живота му в тази посока, защото неговият свят му беше познат, неговият път, неговата цел. Виждаше се прозрачен, познаваем за самия себе си. И ето че сега всичко, което беше създал, извоювал, очаквал, свършваше в едно нищо. Какво все още притежаваше стойност? За какво? И какво би станало, ако с лекомисленото си предсказание Джордж се окажеше прав?
— Все още имаме да изпълняваме задача — отбеляза той и докато изговаряше краткото изречение, самоувереността му нарасна. — Дори и там долу да разчитаме единствено на себе си, след нас ще дойдат други, пък било то и след хиляда години. Като се доверяваме на идващите, се доверяваме на себе си.
Вандерболт отговори невъзмутимо:
— На планетата няма интелигентен живот. Знаем само това. Ще бъдем четирима мъже, сами в един изпълнен с опасности свят. Имайки предвид това, не се ли страхуваш? Следващата експедиция би могла да бъде тук най-рано след седемдесет години, в случай че потегли веднага. Но, естествено те ще изчакат поне времето на нашето планомерно завръщане. За кого тогава искаш да играеш ролята на пионер?
Друнен злобно го отмина с поглед.
— Имаш намерение да стоиш със скръстени ръце до смъртта си или до пълното си видиотяване, така ли?
Джордж се окопити. Явно му струваше усилие. В миг очите му плахо проблеснаха.
— Ще правим това, което ни харесва, така ли? Когато и да се започне, ние ще се развличаме.
В тясно помещение лежаха накуп сто и двадесет трупа. Хора, които повече или по-малко означаваха нещо за тях, към които бяха привързани като колеги, приятели, любими. Те възкръснаха пред него, сякаш животът им не беше вече свършил. Видя лицата им! Устните мълвяха беззвучни думи, чийто поток заплашваше да го задуши както тъма. Непонятно далеко съществуваше Земята. Никой никога нямаше да научи за съдбата им. Какъв глупав стремеж да оставиш нещо след себе си, нещо като пътна маркировка. Суетност? Навик? Може би дори човешка гордост? За да оцелее ли си беше втълпил тези фрази? Колко сме зависими все пак от порядките, помисли си той, дори и сега.
Върху малкия екран на бордовата мрежа се появи лицето на командира. Той се усмихваше.
— Както чувам, събудихте го. Значи сме в пълен състав.
— Той е доста бодър — сподели Джордж. — Има вече конкретни планове за остатъка от нашия живот.
— Заслужава благодарност — каза без подигравка Монтеверди. — Поне един, който е оптимист. Той ще ни бъде крайно необходим. Ако при вас всичко е ясно, може да тръгвате. Аз съм почти готов. С останалите дреболии ще убием времето.