— Бих искал да поразгледам командната зала? Имаш ли нещо против?
Монтеверди поклати глава.
— Прави каквото искаш. Ако ни потрябваш, ще те извикаме.
Очевидно мислейки, че Друнен е напуснал помещението, той се обърна към лекаря:
— Как го прие?
Вандерболт вдигна рамене, без да се стеснява.
— При такъв тип като него е трудно да се прецени. Смятам за напълно възможно да не е чак толкова добре, колкото се представя.
— Конкретно.
— Склонен е към фразьорство.
— Това не е нещо ново — установи командирът. — Дори и да е така, той ненавижда фразите у другите. Остави го, това ще му помогне.
Без свян лекарят скептично залюля глава. По лъщящия му овал пробягваха потоци светлина.
— Не можещ да го накараш лесно да омекне. Но социалната му анамнеза показва известно еднопосочно развитие. Би трябвало да го държим под око.
— Та това не е никакъв проблем — обади се иронично Друнен откъм вратата. Нарани го не толкова откровеността, колкото мнимото превъзходство на Вандерболт.
В тишината на коридорите се прокрадваше приглушено бумтене. Въздухът захладя. Стана студен и неподвижен като през слънчева зимна утрин. Отдалече под леда шумеше водопад. Студено му беше. Искаше да избяга от звуците, които, използвайки бумтенето, достигаха до слуха му — леко скриптене на заскрежени езици.
В командната зала се носеше бръмченето на електронно усърдие. Припряно обикаляха светлини в лауреограмите. Светещи вълни повдигаха енергийния стълб нагоре, отново и отново, задействани от организма на космическия кораб. Какво се бе случило?
Не можеше да се установи нито механична повреда, нито функционална дезорганизация. Той провери различни контролни стойности. Всички се изчисляваха безупречно. Записите на запаметяващото устройство съдържаха сведения до едно определено време, няколко дни преди събуждането им. По-назад информацията чувствително се объркваше. На въпроса дали теоретически е възможна величина на смущение, която би могла да повлияе на автономната система, автоматът отвръщаше с мълчание. Едва след известно време на пресекулки дойде отрицателният отговор. Случилото се оставаше загадъчно.
Изтощен от напрежението около безрезултатната игра на въпроси и отговори, той потъна в креслото на командира.
Както преди стотици хилядолетия, човекът отново беше изложен на природните закони беззащитен, още по-безпомощен. Умолително местеше поглед.
На централния екран блестеше голямо колкото череша слънце с цвета на месинг. Пръстът му докосна един сензор. Отдясно на картината се появи синьозелено грахово зърно. Безобидно мъничко, то се въртеше в пространството. Между тях се простираше бездна от милиони километри. Какво изкуство се искаше да улучиш това петънце. Но с ужасяваща точност корабът с бясна бързина се носеше срещу него и никаква сила на света не бе в състояние да промени траекторията на небесните тела.
Стените на командната зала бяха от почти неразрушим материал. Мозъкът, който я ръководеше, управляваше енергии със силата на слънца. Невероятно бързо той правеше изчисления, чиято логика беше неоспорима. Всички жизнени параметри на човека бяха разработени оптимално. И въпреки това…
Светлинни фонтани бликнаха зад призрачни стени. Тихи, резки се набиха в ухото му. Беззвучно, невидимо кръжаха импулсите като носители на унищожението и чакаха да бъдат повикани. Можеше ли да иска от фанта-зията си по-сполучливо сравнение? Заобикаляше го един самостоятелен, самозадоволяващ се свят, така съвършено измислен, че не се нуждаеше от нищо външно, за да функционира, включително и от него.
Наблюдаваха го очи, изпълнени с ирония. Скърцащи гласове дразнеха слуха му. Откъм болните стени го заливаха температурни вълни. Не беше ли наистина по-добре сега да умре?
Видя Вандерболт с неподвижна физиономия, наведен над него.
Сега бяха само трима. Единодушно щяха да следват заблуждението си, цял един живот, щяха да се уморят да изтръгват нищожни радости от чуждия свят чак докато летаргията не угаси и последния остатък от воля. Никои от тях нямаше да възроптае — нито Джордж, нито Монтеверди, за Вандерболт да не говорим. Спасението беше в смъртта — сега и завинаги. Разочарованието от неосъществения му живот зачовърка съзнанието. Каквото и да направи, то с нищо не променяше изхода на събитието. Те се числяха към мъртвите точно толкова, колкото и другите. Тази представа го обви като безкраен мъртвешки саван. Всички познания на неговия живот сега бяха ненужни. Никакъв опит не можеше да го подготви за тази ситуация, а животът му беше поднесъл тъкмо нея. Чувстваше се неспособен да изпълни отредената му роля, гледаше на себе си като товар за Вандерболт, Джордж и Монтеверди.