Какъв организъм представляваха все още четиримата? Каква сила ги движеше напред?
Какво можеха самите те все още да задвижат?
В тях не се криеше нищо друго освен животински страх пред смъртта. Имаше хиляди начини да умреш. Но кой от тях ги очакваше? Дойдоха му наум възвеличава-ни примери от историята — мъченици, хора, принесли себе си в жертва, радетели за по-добър живот. Последният им път винаги е бил покрит с непоколебимост и героична смелост. Но те са имали свидетели, дори това да са били само палачите. Никой нямаше да бъде техен свидетел, нито на героизма, нито на безнадеждността.
Неволно хвърли поглед зад себе си. Раздяла ли? С кого, с какво? Там назад не оставаше нищо, към което да е бил привързан. С несигурното намерение да потърси нещо забравено той се измъкна опипом навън.
По коридорите на интервали сновяха студени светлини. Камбанен звън в бяло. Забави крачка, ослуша се и последва безмълвният повик.
Тежката преграда се вдигна. И тук същият, почти неразрушим работен материал, пазещ най-свещеното, замразените души.
Отхвърляйки приготвената предпазна наметка, той влезе с плахи стъпки, сякаш можеше да обезпокои някого. Зад него вратата се затвори безшумно. Припламна синкавобяла светлина. Призрачното потрепване на отраженията отляво и отдясно върху разделените повърхности се движеше редом до него. Дванадесет до края на коридора, по един на всеки номериран квадрат, по пет един върху друг и от двете страни. Не четеше имената. вкочанените пръсти докоснаха един сензор. С леко плъзгане един от квадратите на третия ред долу се избу-та напред и зае два метра от пътеката.
Картината, която го очакваше, му бе позната.
Под една плака с изкуствен топлоизолационен материал лежеше, замразено в светлосиньо, женско тяло. Зад полуотворени бледи устни проблясваха снежнобели зъби. Маркучите, които стърчаха от устата и носа, като че ли бяха от кехлибар. Тя притежаваше онази всяваща страх красота, присъща между другото на умрелите, на които смъртта е отнела всички притеснения и страхове. Коричката от всекидневния грим беше оронена. Под нея за миг се откри лицето, а клепките й му се видяха толкова прозрачни, че едва ли не усети поглед на мразовито-ясни очи. Когато контейнерът се прибра, го налегна угнетяваща мисъл.
Напусна стаята като сомнамбул, натоварен с илюзорната вина за нейната смърт. Какво друго ги беше свързвало освен приятелски, колегиални отношения? И въпреки това му се струваше като че ли току-що си бе взел сбогом с любимата.
— Не можем да го направим. Не можем да я изоставим на съдбата. Как бих могъл да живея по-нататък, как трябва…?
Командирът го викаше. Слабият му глас с мъка си проправяше път от вътрешния джоб. Взе уреда в ръка. Малък като джудже. Монтеверди се усмихваше срещу него.
— Къде скиташ?
— Бях при тях.
— Сам не е добре.
— Може ли да се ускори ревитализацията?
Главата на Вандерболт изникна зад Монтеверди.
— Може — той едва забележимо издаде долната си челюст напред. Очите му, присвити и вторачени, уловиха погледа на Друнен. — Със сигурността да създадеш идиоти или сакати.
— Ела тук — помоли го Монте. — Занимава ни един проблем, по-точно казано, един проект. Смятам, че е необходимо мнението на всички ни.
— Моето мнение, какво значи това?
— Не може да се обясни с една дума.
Друнен го изгледа недоверчиво. Какво ли пък ще е от такова значение сега?
— Побързай?
— Да, да — отговори той равнодушно, — разбрах.
— Време е да ядеш нещо — дочу гласа на Вандерболт. — Твоят час измина. Не ми създавай непременно повече грижи от необходимото.
За миг се измериха с поглед, после Друнен изключи.
Обзет от илюзията, че със затварянето на вратата подпечатва окончателно измяната към другарите си, той плахо и без да бърза, влезе в хангара. Тук бученето на спирачните двигатели бе ясно доловимо. Миризми на работещи с върхова мощност машини и агрегати го удариха в носа, една близка, пикантно-ароматична смес. Всичко това събуди у него спомен, копнеж по миналото. Миризмите са индикатор на изтеклото време. Органова та музика на двигателите напомняше за края. По странен начин това отново го изпълни със сила. Една малка част от вилнеещите енергии се вля в него и той запристъпва по-сигурно.
Монтеверди изтича насреща му, хвана го за раменете, потупа го по гърба. Очите му блестяха.
— Сега вярвам — извика той, — ти не си призрак. Ти наистина си тук, всичко е на мястото си, всичко функционира. Господи, радвам се, радвам се.
Друнен рядко го беше виждал така размекнат. Вандерболт и Джордж му запригласяха. От радост ли се смееха?