А не беше ли това единствената възможност да повярват в бъдещето, в работата, в една жена, да изпитат радост, да се смеят? Истинският героизъм не се ли състоеше в съхраняването на тази способност? А те трябваше да открият цял един неизследван свят. Трябваше да направят всичко, което е във възможностите им, за да дадат на бъдещите експедиции пример за човешко величие и несломимост. Някога те щяха да дойдат, макар и след хиляда години.
Или трябваше да повярва, че Земята се е отказала от тях? Обезщетени с един паметник? След сто години нито един човек нямаше да си спомня за тях. Дори и да си спомняше, каква полза имаха те от това? Тяхното положение практически ги задължаваше да мислят без всякакъв кич и фразьорство. Те никога нямаше да се върнат. Бяха недостижими. С право можеха да се държат така, сякаш са единствените хора във Вселената. Те бяха единствени! Не ги ли задължаваше точно това? Какви смешни страхове го нападнаха? Нима имаше от какво да се страхуват още, какво да очакват?
Монтеверди се засмя.
— Сега сме четирима.
— С четирима животът може да бъде много прост — отзова се той. Горчивината му се надяваше на отговор. След като не получи такъв, той обори глава и преплете увисналите си ненужни ръце. В тая поза застина.
Докато седяха, Монтеверди информира Друнен за хода на товаренето. Създаваше му грижи правилното съотношение между научното оборудване и нещата за всекидневна употреба. От тях, по мнението на Друнен, вземаха излишно много. Луксът на отопляемите ботуши му се струваше почти престъпление.
Той се аргументираше, молейки. Трябвало да се отучат от много неща, с които били свикнали. Да си припомнят способности, които хората някога са владеели. Но това, което никога нямало да могат да заменят, бил научният инструментариум, средствата, които действително ще им позволят да водят човешки живот.
Тримата се спогледаха мълчаливо и отново се наведоха над обяда си. Раздразнен, Друнен хвърли приборите. Задкулисното разбирателство между тях събуди недоверието му.
Вандерболт взе думата. Естествено, никой друг не умееше с такава безсърдечна прямота да стига до същината на дадено нещо. Ясно и без заобикалки лекарят каза:
— Бихме могли да спасим един от тях. Тогава ще станем петима.
— Мога да смятам.
— Както знаеш — продължи Вандерболт, — само четиримата най-необходими за управлението на космическия кораб и за процеса на съживяването можеха предварително да бъдат снабдени с автоматични ревитализационни комплекси. По принцип е случайност, че сме четирима мъже. При това и медицинските съображения играеха роля.
Ревът на двигателите като че ли утихна за момент, за да се поднови след това с удвоена мощ. Отчетливият глас на лекаря се съпротивляваше срещу пороя от шумове.
— В замяна бихме могли в един от глисерите да поберем пълен комплект заедно с хладилната камера: една жена срещу този товар.
Погледът на Друнен улови единодушието у другите. Предложението не можеше да го изненада, защото, откакто му беше хрумнала в хладилното помещение, идеята подсъзнателно го преследваше. Колебаеше се с отговора, тъй като примамливостта, обаянието на мисълта още веднъж го притесни едновременно с най-угнетяващата от всички мечти: четирима мъже и една жена.
Монтеверди го изгледа многозначително и приятелски.
— Ние сме четирима мъже. Кое тогава е най-естествено? — Поуталожил силата на погледа си, той продължи: — Необходим ни е поне един човек, чрез който да се обединим и да намерим себе си, както и пътя към себе си. Защото ще ни се струва, че сме изгубени, напълно изгубени. А да ни предпази от това може, струва ми се, само една жена. — Очите му изглеждаха вдлъбнати в масивното, плоско лице, но блясъкът им смекчаваше чертите му. Той вдигна ръце, хвърли поглед към Джордж. — Нуждаем се от минимум материал, безпомощни сме, разнежени. Без закрила ни заплашва незабавна гибел. Трябва да жертвам единия човек. Не-възможно е да вземем две жени. Никога няма да съществува някой, който да докаже правилността на това решение. И все пак за в бъдеще можете да ми отнемете правото да давам заповеди. В момента обаче съм все още ваш командир.
Джордж се удари по бедрата, скочи, направи няколко нервни крачки, върна се.
— Нека да изхвърлим всички боклуци. Трябва да вземем две, най-малко две.
— Бъди разумен — подкани го троснато Монтеверди. — Зависим от минимум земни условия на живот. Не ми се вярва, че ще го понесеш добре, ако трябва да нощуваш гол в клоните на някакво дърво.
Уравновесеният иначе, правещ впечатление едва ли не на муден Джордж стана червен като рак, а ръцете му затрепераха.