— Джордж — каза Монтеверди, — тук няма някой, който не би те разбрал. Ако можех, щях да взема четири жени, щях да взема всички наши другари. Сам знаеш, че това е невъзможно. Да спял в клоните на някое дърво! Не би трябвало да се отдаваме на романтични представи. Животът там долу ще поиска всичко от нас.
Погледът на Вандерболт настояваше за внимание. Цялата му сила като че ли се съсредоточи около тъмните, ясно очертани устни. Но в думите му не звучеше упрек.
— Досега говорехме за нас, за доверието в морала ни — за секунди усмивка просветли лицето му. — А колко малко зависи от нас как ще се развие всичко. Тя трябва да изпълнява много роли, да ни бъде любима и приятел, спътник и довереник, обект на любопитство и страст, наше начало и наше бъдеще.
— Това е, извинявай, хубав, но за съжаление теоретичен образ — подигра се Друнен. — Чувството ти за неизбежност е изцяло, от позицията на мъжа. Не трябва ли и ние да представляваме същото за нея? Да попитаме дали няма да й е много да има четирима довереници, да не говорим за четиримата любими. Ще ти се удаде ли да запазиш спокойствие, ако тя спи с всички, единствено с тебе не?
Вандерболт не отговори. Наклони само леко глава, може би в знак на одобрение, може би в знак на размисъл. Друнен не се осмели да наруши тази смиреност.
— Да вървим — обади се след известно време Монте-верди. Джордж кимна колебливо. Командирът определи Вандерболт да наблюдава прехвърлянето на ревита-лизационното съоръжение. Самият той изтича с Джордж и Друнен в командната зала.
В отекващата пустота на коридорите Джордж каза:
— Животът ни е към своя край. Без Земята животът ни свършва. Не можем повече да я помиришем, да я усетим, да я видим. За да приемем бъдещето, би трябвало да станем още веднъж деца, би трябвало да влезем в онзи свят като деца.
Става сантиментален, помисли си Друнен, а Монтеверди отбеляза снизходително:
— Престани, престани вече.
— Навсякъде е родина — промълви тихо Друнен, — стига човек да има мисия, да живее в общност. Така той може да се чувства като у дома си.
— Нищо не разбираш — възрази Джордж ядосано, — съвсем нищо. Какъв жалък човек си ти.
Ускориха крачка — катастрофата приближаваше като величествена птица, кръжеше около тях и ги стягаше все повече и повече в обръча си.
В командната зала цареше, както и преди самостоятелен живот. Ако човек повярваше на деловитостта, катастрофа нямаше. Светлинни вълни все още се лутаха из залите, звезди обикаляха в лауреограмите. Мозъкът на космическия кароб самовластно издаваше заповеди. Подът се тресеше под стихията, която трябваше да извърши чудото на спасението. Да правиш само възможното — това изискваше божествена програма: боговете се страхуваха от смъртта.
Като че ли се отнасяше за най-простата задача на света, Джордж започна да влага проблема. Набра закодираните лични данни на четиримата мъже, както и периметрите на планетата, определи категорията на тяхната морална и нравствена проблематика.
Пръстите му пробягваха по бутони и регистри. Тук-там използваше по някоя устна формулировка. Изкуственият интелект слушаше, запаметяваше, сравняваше, анализираше.
Какво ли нямаше да се каже, да се обясни, да се оспори! Не толкова моралните и нравствени стойности на една абстрактна оптимална личност, колкото едно неопределено желание, едно смътно чувство оформи в представата на Друнен картина, която той смутено нарече повеля на реалността. По нейна заръка той се чувстваше призван да формулира мислено качества на характера, които са могли да притежават една Кюри, една Мата Хари, една жена с име Златен лотос или една Жана д’Арк. Образът зад студено-синьото стъкло не приличаше на нито една от тях. Съжаление ли се прокрадваше в мислите му? Превъзбудените сетива го залъгваха с възмущение, с гняв към всеки автомат, който намаляваше техните мечти, тяхната чувственост и тяхната отговорност. Той мислеше, вземаше решения за нея, по нейно поръчение. Изведнъж целият този процес му се стори като самоиздевателство.
На екрана по един твърде недраматичен начин се появи кодов номер, придружен от име. Друнен си спомни. 124/6, Катлин.
— Трябва да е грешка — отбеляза сковано той.
Рухнал вътрешно, Джордж стоеше пред пулта. Изглеждаше още по-малък, още по-невзрачен от друг път.
— Той има нещо против всички.
Друнен му прости упрека. Джордж се беше надявал на друго име. У Друнен трепна още по-силна симпатията, която изпитваше към него. С най-голямо удоволствие би разрушил стената между тях. Но за какво все още имаше време сега?
Не трябваше ли да се откажат от всичко — от оптималните качества на характера, от най-подходящата личностна структура? Не трябваше ли, без да приказват много, да вземат жената на Джордж? Нямаше ли тъкмо в това да се изрази най-дълбоката, привързаност, началото на неразрушимото единство? Замълча, тъй като „повелята на реалността“ го обзе като възбуда и той с готовност й се предаде като на нещо познато.