По възвишенията се нижеха в безкрайни редици огромни дървета с повяхнали в земята корени, със сухи, безлистни и загниващи клони. Готови бяха да рухнат при първия порив на северния вятър, да останат под преспите и леда хиляди денонощия, да изгният по време на безкрайното пролетно топене и с многобройните си трупове да обогатят земята, където, много дълбоко, сега семената им спяха непробуден сън. Търпение, търпение…
Агат се спусна заедно с вятъра по слънчевите ландински улици, стигна до площада, мина покрай учениците на арената и влезе в островърхата сграда със сводовете, която носеше старинното име — Съюзен палат.
Както и останалите сгради около площада, тя бе построена преди пет Години, когато Ландин бе столица на силна и цветуща малка страна — по времето на възхода. Целият първи етаж представляваше просторна зала за срещи. Сивите й стени бяха изпъстрени с пространни и изящно изработени изображения със златни очертания. На източната страна имаше стилизирано слънце, заобиколено от девет планети, а на западната — седем планети, обикалящи около собственото си слънце по много издължени орбити. Третата планета от всяка система беше двойна и инкрустирана с кристал. Над вратите и в дъното кръгли циферблати сочеха с крехките си, орнаментни стрелки, че днешният ден е 391-вият от 45-тата лунна фаза на Десетата местна година за колонията на Гама Драконис III. Показваха още и че е двеста и вторият ден от Година 1405-та за Вселенския съюз и че в родината е дванайсети август.
Повечето се съмняваха, че Вселенският съюз съществува още, а някои любители на парадоксите дори се чудеха дали въобще някога е имало Родина. Но часовниците тук, в голямата Съвещателна зала, как го и долу, в подземната Летописна зала, които работеха непрестанно от шестстотин Съюзни години насам, като че свидетелстваха с произхода си и с устойчивостта си, че е имало Съюз и че все още има Родина, откъдето е дошъл човешкият род. Те търпеливо отмерваха времето на една планета, потънала в бездната на мрака и годините. Търпение, търпение…
Едни алтерани вече го чакаха горе в библиотеката около камината, други влизаха в момента и се запътваха натам — събраха се десет души. Сейко и Ала Пасфал запалиха газовите горелки и намалиха пламъка. При все че Агат не бе казал нито дума, приятелят му Хуру Пилотсон, застанал при огъня до него, рече:
— Не се оставяй да те ядосат, Джакоб. Стадо тъпи, упорити номади… никога нищо няма да научат.
— Да не би да предавах мислите си?
— Не, разбира се, че не — разсмя се Хуру. Той бе пъргаво, слабовато и стеснително същество, предано на Джакоб Агат. На всички присъстващи, а всъщност и на цял Лапдин бе известно, че той е хомосексуалист, а Агат не е. В Ландин всички знаеха всичко и откровеността, колкото и изтощителна и трудна да беше, бе единственото положително разрешение на проблема за свръхкомуникацията.
— Просто тръгна с твърде големи надежди, това е всичко. Разочарованието ти личи. Но не се оставяй да те ядосат, Джакоб. Та те са само вирси.
Тъй като забеляза, че всички слушат. Агат отвърна високо:
— Казах на стареца всичко, което си бях намислил. Той отговори, че ще извести техния Съвет. Доколко ме е разбрал и доколко ми е повярвал, не знам.
— Аз въобще не се надявах да ти обърне внимание — намеси се Ала Пасфал, безцеремонна и крехка старица със синкавочерна кожа и бели коси, увенчаващи изнуреното й лице. — И Уолд е отдавна на този свят като мене, по-отдавна дори. Не очаквайте да приветства идеята за войни и промени.
— Но той би трябвало да е благоразположен… нали е бил женен за жена от нашите — възкликна Дермат.
— Да, за братовчедка ми Арилия, лелята на Джакоб… екзотичният екземпляр в женската зоологическа градина на Уолд. Спомням си как я ухажваше — отвърна Ала Пасфал с толкова остър сарказъм, че Дермат посърна.
— Не взе ли решение да ни помогне? Разказа ли му плана си да посрещнем гаалите на границата? — попита Джонкенди Ли със заекваш от нетърпение и разочарование глас. Той бе много млад и се надяваше на една хубава война с походи и фанфари. Както и всички останали. По-добре, отколкото да умреш от глад или да изгориш жив.