— Да им дадем време. Те ще решат — отвърна му замислено Агат.
— Как те прие Уолд? — Въпросът дойде от Сейко Есмит, последната потомка на голямо семейство. Името Есмит бяха носили единствено синовете на първия водач на Колонията. С нея то щеше да умре. Връстница на Агат, тя бе красива и нежна жена, нервна, злобна, потисната. Погледа си не откъсваше от него, когато се събираха алтераните. Който и да говореше, тя все в него гледаше.
— Като равен.
Ала Пасфал кимна одобрително и добави:
— Винаги се е отличавал с повече разум от останалите си събратя.
Но Сейко настояваше:
— Ами другите? Как мина през лагера им?
Колкото и дълбоко да потули и дори да забрави унижението си, Сейко непременно ше го изрови. Десета братовчедка, сестра, другарка в игрите, любовница, спътница, тя притежаваше способността незабавно да открива и най-малката му слабост или болка, а съчувствието и състраданието й го притискаха в капана си. Бяха прекалено близки. Всички бяха прекалено близки помежду си — Хуру, старата Ала, Сейко. Усещането, че е чужденец, което го бе разстроило днес, му бе дало и възможност да ги погледне от разстояние, да се почувства сам, а може би и да изпита някакъв копнеж. Сейко не отместваше от него ясните си, меки, тъмни очи, които долавяха всяка негова дума или промяна в настроението му. Момичето от вирсите, Ролери, никога не вдигаше поглед към него — очите им никога не се срещаха. Все отправяше някъде встрани златистия си, чуждоземен взор.
— Не ме спряха — отвърна й той съвсем лаконично.
— Е, утре може би ще вземат решение за предложението ни. Или вдругиден. Как върви запасяването на Купола с провизии днес?
Разговорът стана общ, макар че неизменно се въртеше около Джакоб, Агат или пък се връщаше към него. При все че бе по-млад от някои от тях, а и всичките десет алтерани се избираха с равни права за десетгодишния си мандат в съвета, той очевидно бе по всеобщо признание техният водач, техният център. Ако не се смяташе енергичността, с която се движеше и говореше. За това нямаше друга особена причина. Къде се проявява авторитетът — у самия човек или у хората около него? Под въздействието му обаче Агат ставаше все по-напрегнат и по-сериозен, тъй като му тежеше бремето на отговорността, която носеше отдавна и която се увеличаваше с всеки изминал ден.
— Май направих един пропуск — сподели той с Пилотсон, докато Сейко и другите жени от съвета запарваха течност от базукови листа, наречена чай, и я сервираха в малки, обредни чашки. — Толкова упорито се опитвах да убедя стареца в реалната опасност от гаалите, че май за миг му предадох мислите си. Не с думи. Но той се смрази, сякаш видя призрак.
— Способността ти да предаваш мисли е много силна, а когато си под напрежение, не успяваш да се овладееш. Може и да е видял призрак.
— Толкова отдавна престанахме да поддържаме връзка с вирсите… и толкова сме затворени в себе си тук, толкова изолирани, че не мога да разчитам на способността си да се владея. Първо внушавам на онова момиче долу на брега какво да прави, после предавам мисли на Уолд — ако това продължи, ще ни сметнат за магьосници и ще се настроят срещу нас както през първите Години… А ние трябва да ги накараме да ни вярват. Почти не разполагаме с време за това. Де да бяхме разбрали по-рано за гаалите!
— Все пак — отвърна внимателно Пилотсон — предупреждението, което получихме, дължим единствено на предвидливостта ти да изпратиш съгледвачи на север, където вече няма наши селища. За твое здраве, Сейко — добави той и пое от подноса миниатюрната чашка, от която излизаше пара.
Агат взе последната чашка и я изпи на един дъх. В прясно запарения чай имаше изостряща сетивата съставка и той възприемаше с избистрено съзнание стипчивата й, чиста топлина, която се разливаше в гърлото му, напрегнатия поглед на Сейко, празната, просторна, осветена от огъня зала, здрача отвъд прозорците. Синята порцеланова чаша в ръката му бе много стара, изработена още през Петата година. Стари бяха и ръчнопечатаните книги в шкафовете под прозорците. Дори стъклата на прозорците бяха стари. Всичките им богатства, всичко, което ги приобщаваше към цивилизацията, всичко, което ги правеше алтерани, бе старо. На тях вече отдавна, от много години, още преди да се роди Агат, не им стигаха ни сили, ни време за изкусните и сложни превъплъщения на човешкото умение и дух. Сега гледаха само как да се запазят, как да оцелеят.
Постепенно, Година след Година, от поне десет поколения насам редиците им оредяваха — макар и едва забележимо, но броят на новородените намаляваше. Те се съсредоточаваха на едно място, събираха се по-близо един до друг. Първоначалните стремежи за господство бяха потънали в забвение. Онези, които бяха оцелели от Зимите и от нападенията на враждебно настроени вирсови племена, се бяха завърнали в стария център, в първата колония, Ландин. Учеха децата си на старите науки и порядки, без да ги осъвременяват. Живееха все по-скромно и по-скромно и отдаваха все по-голямо и по-голямо предпочитание на простотата пред сложността, на спокойствието пред борбата, на издръжливостта пред успеха. Просто се оттегляха.