Загледан в миниатюрната чашка пред себе си, Агат долови в ясната й, чиста полупрозрачност, в съвършенството, с което бе сътворена, в крехкостта на материала умаления образ на духа на народа си. Въздухът извън високите прозорци имаше същия полупрозрачен синкав цвят. Но бе студен — необятен и студен син здрач. Отново го налегнаха старите страхове от детинството, за които той, вече голям, разсъждаваше по следния начин — този свят, на който е роден той, на който са раждани баща му и дедите му от двайсет и три поколения, просто не е неговата родина. Тук всички те са чужди. И дълбоко в себе си никога не забравяха това. Бяха пришълци. И малко по малко, с величествено спокойствие, с безмозъчното упорство на еволюционния процес този свят ги убиваше — отхвърляше присадката.
А може би и те приемаха това развитие твърде покорно, с твърде голямо желание да измрат. Но нали от самото начало силата им се криеше в покорството — в желязното им подчинение на Съюзните закони. И още бяха силни — всеки един от тях. Но нямаха нито знанията, пито способността да се борят с безплодието и с преждевременните раждания, които топяха поколенията им. Явно Съюзните книги не можеха да обхванат цялата човешка мъдрост, а човешкото познание от ден на ден, от Година на Година се свиваше и подменяше с някоя информация от непосредствено значение, отнасяща се до ежедневното съществуване тук и сега. Накрая те вече и не разбираха голяма част от това, което бе написано в книгите. Какво наистина им бе останало от наследството до този момент? Ако въобще някога корабът, както твърдяха старите сказания и надежди, се спусне в пламъци от звездите, дали хората от него ще разпознаят в тях себеподобните си?
Но нямаше никакъв кораб и нямаше и да има. Те щяха да умрат. Ще се свърши с присъствието им тук, с дългото им изгнание и борба на тази планета, всичко ще се разтроши като глинена отломка.
Агат много внимателно сложи чашата върху подноса и изтри потта от челото си. Сейко отново го наблюдаваше. Той рязко й обърна гръб и се заслуша в разговора на Джонкенди, Дермат и Пилотсон. Мрачните му предчувствия за миг ненадейно бяха прекъснати от спомена за леката, гъвкава и изплашена фигура на момичето Ролери, протягащо ръка към него от черните скали сред морето, и той видя в това и обяснение, и знамение.
Глава четвърта
Високите млади мъже
Силният и самотен звук, който издаваше ударът на два камъка, кънтеше между покривите и недовършените стени на Зимния град, и стигаше чак до високите червени шатри, разпънати около него. Туп, туп, туп — не спираше той и изведнъж към него се присъедини в контрапункт втори тропот, туп-туп, туп-туп. Включи се и трети от по-висока тоналност, който накъса ритъма, после четвърти, пети, десети и тактът се загуби в непреставащия грохот от удари, в лавината от каменен кънтеж, която поглъщаше и размиваше всеки отделен звук.
Докато въздухът ехтеше от неспирните и главозамайващи каменни удари, най-старият от хората на Аскатевар излезе бавно от шатрата си и тръгна между редиците от шатри и огньове, чийто дим се извисяваше сред последните, косо падащи лъчи на късното следобедно есенно слънце. Старецът премина със скована и тежка крачка през лагера на народа си, влезе през портите на Зимния град, тръгна по нещо като пътека или улица, лъкатушеща между наподобяващите шатри дървени покриви на къщите, чиито стени бяха под земята, и излезе на празното пространство сред тях. Там седяха около стотина мъже с опрени в коленете си глави и удряха камък върху камък, изпаднали в хипнотичен, безпаметен унес. Уолд седна при тях и затвори кръга. Пред него имаше два тежки, заоблени от водата камъка. Той вдигна по-малкия и с всички сили го стовари върху по-големия: тряс! тряс! тряс! Вляво и вдясно от него кънтежът продължаваше — грохот и трясък от нестройни звуци, където от време на време възникваха наченки на ритъм. Произволен низ от звуци, той изчезваше и се появяваше отново. В един от тези мигове Уолд го улови, влезе в него и го задържа. Изведнъж му се стори, че е овладял тропота. След малко съседът му отляво се присъедини към него и камъните започнаха да се издигат и спускат едновременно. Същото направи и съседът му отдясно. Изведнъж всички в кръга започнаха да удрят едновременно, подчинявайки се на ритъма. Той изкристализира от шума, надви го и принуди всеки отделен нестроен глас да се присъедини към единствения непрестанен ритъм — олицетворение на съгласието, на учестения пулс на мъжете на Аскатевар, които продължаваха да удрят камък в камък.