За първи път, мислеше си язвително Агат, да вземат някоя идея от нас. Остава ние да вземем да се разболяваме от настинките им. Това ще ни довърши, а тях пък може да ги довършат нашите идеи…
Дълбоко в него се надигаше почти несъзнателно огорчение срещу теварите, които му счупиха черепа и ребрата и разтуриха съглашението. А сега ги изтребваха пред очите му в тъпото им, изградено от кал градче. Не му достигнаха сили да се пребори с тях, а сега почти не му достигаха сили да се бие за тях. Ненавиждаше ги заради това чувство на безсилие, което го обземаше.
В този миг — точно когато Ролери тръгваше обратно към Ландин със стадата — в прахоляка от сухи листа в хралупата зад него изшумоля нещо. Той светкавично насочи заредения си стреломет.
Законът за Културното ембарго, който се бе превърнал във върховна нравственост за изгнаииците, забраняваше експлозивните вещества, но още при първите сблъсъци някои от местните племена ги посрещали с отровни копия и стрели. Освободени от забраната по този начин, лекарите от Ландин бяха разработили много ефикасни отрови, които все още се използваха при лов и сражения. Те можеха да зашеметяват, да парализират, да причиняват мигновена и недотам мигновена смърт. Отровата, с която си служеше той, бе смъртоносна и за пет секунди би смразила нервната система на някой голям звяр, от рода на гаалите например. Стрелометът имаше ясен и прост механизъм и обсег, който надхвърляше петдесет метра.
— Хайде излизай! — извика Агат по посока на безмълвната хралупа и все още подутите му устни се разтегнаха в насмешка. Щеше ли да му попречи нещо да убие някой вирс?
— Алтера?
Един от тях се изправи в пълен ръст сред сивите храсти около хралупата. С отпуснати встрани ръце. Умаксуман.
— По дяволите — изруга Агат и наведе оръжието си, но остана нащрек. Усилието, с което потисна яростта си, премина като спазъм през цялото му тяло.
— Алтера — повтори дрезгаво теварът, — в бащината ми шатра бяхме приятели.
— А после… в гората?
Но пред него стоеше една смълчана фигура с мръсна коса и посивяло от глад и изтощение лице.
— Чух гласа ти сред останалите. Ако трябваше да отмъщавате за честта на сестра ти, можехте да го сторите един по един. — Агат не махаше пръста си от спусъка, но отговорът на Умаксуман промени изражението му. Оказа се толкова неочакван.
— Аз не бях с тях. Проследих ги и ги спрях. Преди пет дни убих Укует, моя брат-племенник, който стоеше начело. Оттогава съм сред възвишенията.
Агат отпусна оръжието си и извърна поглед.
— Хайде, ела тук — не след дълго каза той. Едва тогава и на двамата им мина през ума, че стоят прави и разговарят на висок глас сред гъмжащите от гаалски съгледвачи възвишения. Агат се смя дълго и беззвучно, докато Умаксуман пълзеше под дънера, за да се настани при него във вдлъбнатината.
— Приятел или враг, какво толкова, дявол да го вземе! — продължи той и му подаде от торбата си парче хляб. — Дръж. Ролери ми е жена от три дни.
Умаксуман взе хляба мълчаливо и лакомо го изгълта.
— Щом свирнат ей там, отляво, ще тръгнем всички заедно към онзи пробив в северната стена. Ще нахлуем в града и ще го прекосим набързо да приберем пътьом когото можем от останалите живи тевари. Гаалите не ни търсят тук, а из тресавищата, където бяхме сутринта. Това е единственият момент, когато можем да ударим града. Искаш ли да дойдеш?
Умаксуман кимна.
— Имаш ли оръжие?
Вирсът вдигна брадвата си. Свити безмълвно един до друг, те наблюдаваха горящите покриви и пълната неразбория и отчаяние, които царяха по опустошените улички на градчето отсреща. Сиви облаци затъмняваха слънцето, а вятърът разнасяше острия мирис на дим.